Великотърновски университет

“Св. св. Кирил и Методий”

 

Филологически факултет

Катедра Съвременен български език

 

 

 

 

 

 

 

Дипломна работа

 

 

 

 

 

 

Тема: Еднородните части в романа “Циклопът” на Генчо Стоев

 

 

 

Изготвил: Борис Георгиев Кадънов

Специалност: Българска филология

Магистърски курс по Съвременна българска лингвистика

Фак. № 12168

 

 

                                              

                                              Научен ръководител: проф. Хр. Станева

 

 

 

 

 

Велико Търново

2005

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

 

 

Увод

 

Първа глава. Мястото и ролята на еднородните части в общия контур на художествения текст. Еднородните елементи и простото изречение

І. Генчо Стоев и романът “Циклопът”

ІІ. Художественият текст през зоркия поглед на стилистичната интерпретация

ІІІ. Еднородните части в структурата на усложненото просто изречение

1. Същност на еднородните части

2. Видове еднородни части в романа “Циклопът” в зависимост от синтактичната функция, която изпълняват в простото изречение

2.1. Еднородни подлози

2.2. Еднородни допълнения

2.3. Еднородни обстоятелствени пояснения

2.4. Еднородни определения

3.Свързване на съставките в еднородния ред при романа “Циклопът”

3.1. Съединителни синтактични отношения

3.2. Противопоставителни синтактични отношения

3.3. Разделителни синтактични отношения

4.Предлозите при еднородните части в романа “Циклопът”. Място и роля на служебните думи в синтактико-структурната специфика на усложненото просто изречение

4.1. Видове предлози и тяхната стилистична значимост при еднородните части на романа “Циклопът”

4.2.Проблемът за присъствието и/или изпускането  на предлози при еднородните части в романа “Циклопът”

5. Обобщаващи синтактични единици при еднородните части в романа “Циклопът”

6. Съгласуване при еднородните части в романа “Циклопът”

 

Втора глава. Еднородните части и тяхната роля при изграждане художествения текст на романа “Циклопът”

І. Словоред на еднородните части в романа “Циклопът”

1. Стилистична функция на словореда

2.Словоред на еднородните подлози в простото изречение на романа “Циклопът”

3. Словоред на еднородните допълнения

3.1. Словоред на еднородните преки допълнения

3.2. Словоред на еднородните непреки допълнения

4. Словоред на еднородните обстоятелствени пояснения

4.1. Словоред на еднородните обстоятелствени пояснения за място в “Циклопът”

4.2. Словоред на еднородните обстоятелства за време

4.3. Словоред на еднородните обстоятелствени пояснения за начин и сравнение в романа “Циклопът”

4.4. Словоред на еднородните обстоятелства за причина и количество

5. Словоред на еднородните определения в “Циклопът”

5.1. Словоред на еднородните съгласувани определения

5.2. Словоред на несъгласуваните еднородни определения

5.3. Словоред на сказуемните определения

5.4. Словоред на предикативните определения

ІІ. Еднородните части и структурно-композиционното оформяне на романа “Циклопът”

 

Заключение

Библиография

 

 

 

УВОД

 

 

 

“Човек не знае една десета част от това,

което знае неговата душа”

Н. В. Гогол

 

“Езикът не е нищо друго , освен дух,

който е приел форма”

                                         К. Фослер

 

 

 

Още в зараждането си животът е една целенасочена жажда за опознаване на заобикалящия ни свят, една устременост към непознатото, едно влечение към красотата и хармонията.

Умението на човека да общува с обкръжаващата го действителност и да търси отговорите на вълнуващите го въпроси, предопределя до голяма степен неговото място и значимост в обществото. Желанието да опознаеш себе си и другите се превръща в основна движеща сила на комуникация, на обмяна на опит и представи за света. Процесът на разбиране, на преднамерено или нецеленасочено осмисляне на човешката същност е в безспорно съзвучие с една индивидуална картина на действителността, която, в онтологичен аспект, се експонира в явна културологична, психо-логична, а дори и във физиологична, изявеност на личността и стремежа ѝ към дълбините на непознатото и интригуващото.

Широкото схващане, че Античността не познава понятието свобода звучи твърде неубедително, тъй като още там се съзира откритият стремеж на човека сам да определя своето поведение и съдба. Жизнената сила изпреварва времето, разчупва оковите на догматизма, за да препусне в безметежния ритъм на епохите и да даде силен тласък на свободата и способността да се види невидимото, да се усети неусетното и да се вярва в невероятното.

Словата на римския император и философ Марк Аврелий -“Светът е изменение, човешкият живот – възглед”, вещаят не само пътя към едно ново битие, но и развиват идеята, че във властта на водения от разума човек е да реши кое от заобикалящия го свят ще избере за благо и ще превърне в смисъл на живота си, но преди това трябва да измине онзи дълъг и трънлив път на себепознанието и разбирането.

Езикът е универсалното мощно средство, което подклажда и движи хуманистичния идеал в посоката на красноречиво усъвършенстване и диалогичност със света. Езикът е неизменна част  от почти  вродената жажда за опознаване на Вселената, а материа-лизирал се в речта, придобива правото да променя нещата, да назовава неназованото, да именува новото, откритото.

Естетическият блян превръща езика в основен реквизит на културноисторическото битие на един народ. В езиковия запас непосредствено са отразени както културните концепти на нацията, така и процесите на културна динамика – културна експанзия, модернизация и т. н. Ценностният пласт изиграва ролята на съхранител по отношение на словното богатство, а съвременната лингвистика и литература носят в дълбочината си самобитност, символика и богата национална душевност, изкристализирали във всеки звук, във всяка буква и дума. Така фолклорното творчество медиатира във времето, за да запази живи танца, легендата, песента, които, предавани от уста на уста, от поколение на поколение, компилират в себе си най-хубавото и най-чистото от исконната човешка душа. Извираща от сърцето и ума, народната песен се извисява до божественото и хармоничното, за да покаже, че народностният идеал и вяра никога не ще угаснат.

Днес културната памет е Ноевият ковчег на езиковото богатство и универсален носител на неговото общонационално значение. Не е случаен и фактът, че имена в езикознанието като Телиа, Верешчагин, Арутюнова, Степанов и други стоят в основата на различни лингвокултурологични школи, с отделни разбирания за език и култура, но с една обща и ясна цел  -  да открият и обяснят архетипите на мислене, националнохарактерологичните особености на определен социум посредством езика с цялата му палитра и структура.

Като част от това общество, човекът отразява света избирателно, от особена индивидуална гледна точка, в която се интегрират различни личностни характеристики. Затова и в когнитивните процеси, и в езиковия строй се забелязва подчертан антропоцентризъм. Развиващият се човек постепенно започва да се отделя от природата, осъзнавайки  първо себе си като човек, а след това и като личност. Следователно познанието винаги е насочено от субекта към обекта, а проявата на определено творчество в този процес от страна на субекта прави антропоцентричността и его-центричността на отражението неизбежни / Пенчева, 1998, с. 24/.

Посоченият организиращ принцип  не губи своята валидност и по отношение на езика и речта. Последните са в безспорна съчетаемост с мисловната дейност, а от друга страна, всеки  комуни-

кативен акт се съотнася с говорещото лице, със субективната му възприемаемост на заобикалящото го.

Според американския психолингвист Сепир: “Езикът отразява не толкова нашия интуитивен анализ на действителността, колкото нашата способност да структурираме тази действителност чрез разнообразни модели. Езикът изразява мисълта, но през гледната точка на езика” /Димитрова, 1989/, т. е. става дума за т. нар. “езиково мислене”.

За Л. Виготски език и мислене са две отделни, макар и взаимосвързани явления. Той ги представя като пресичащи се окръжности и зоната на съвпадане нарича “речево мислене” /Пенчева, 1998, с. 13/.

На проблема за субективността в езикознанието се придава все по-голямо значение. Бенвенист нарича тази особеност “човекът в езика”, Курилович – “антропоцентрична позиция”, а Остин и Рос говорят за “перформативност” /Димитрова, 1989/.

В казаното се изкушавам да вмъкна и думите на писателя Антон Страшимиров: “А преди да бъдеш точен в речта си, колко е по-мамливо да бъдеш смел, т. е. да дадеш субективното, което предчувствуваш, и оригиналното, като премисляш, тъкмо с оная сила, с която са те в теб – да ги дадеш с индивидуалното свое” /Попова,  Попов, Първев, 1973/.

Психологическият оттенък в езикознанието носи един нов подход в разбирането на човека и неговото поведение, както и един подчертан интерес към характеризиране на личността /респективно общността/ по начина ѝ на общуване, по това,  което тя казва било с думи или с езика на жестовете. Вербалният и невербалният изказ, взети заедно, допринасят за една пълноценна комуникация, която, наред със значимостта на обсъжданото, носи със себе си информация за същността на комуникантите, за тяхната ценностна нагласа и житейски възгледи.

Отправна цел в общуването е достигането до истината. Така разбирането на обсъждания проблем изяснява индивидуалната позиция и прави разговора трамплин към възприемането на житейската действителност. Появата на херменевтиката през ХVII век  като “учение за разбирането” и “набор от правила за прео-доляване на недоразумения” /Хр. Тодоров “Херменевтиката е...”/, се нагърбва с нелеката задача да даде отговор на редица злободневни въпроси и в подчертан стремеж да се излезе от задушната атмосфера на непросветеност и духовна слепота. Възникнали в тясна връзка с библейския текст и опитите му за тълкуване, херменевтическите канони се превръщат в алгоритъм за изследване и интерпретация на текста въобще, за да се стигне до извода, че езикът е в неразривна връзка с човешкия разум, с индивидуалното мислене и субективна възприемаемост на феномена ПРИРОДА. Във връзка  с казаното, теологът и философ Фридрих Шлайермахер извежда на преден план разбирането като посочва: “Макар и да са във взаимодействие помежду си, език и мислене не могат да бъдат сведени едно към друго, а херменевтиката запълва пространството между все-общността на езика и индивидуалността на разбиращия човек”/Тодоров, “Херменевтиката е...”, с. 99/.

Нужно е, разбира се, езикът да се разглежда в контекста на човешкото, т. е. на осмисленото му използване. Той не просто отразява този свят, а ни го преподнася, представя определено разбиране за него, влива в себе си една богата историчност и задълбоченост, които се превръшат в широко поле за научна изява.

Всъщност важна предпоставка относно характеризиране корелативната опозиция свят-език е изясняването произхода на втория компонент в един широк хронологичен диапазон /т. нар. глотогенеза/. До правилното решение на този извънредно труден проблем може да се стигне само при условие, че се анализират задълбочено всички фактори, които са играли съществена роля в процеса на езиковото възникване и развитие. Необходимо е да се застане на здрави позиции при осветляване на въпросите за произхода на човека, за формите на живот, на труд и т. н. Библейската теза, че Бог е не само създател, но и пръв езикотворец, не задоволява взискателния и мним поглед на филолога, за да се стигне до извода, че глотогенезата е сложен психологичен и физиологичен процес, продиктуван в необходимостта от ефикасно средство за общуване. Затова, още в зараждането си, езикът има обществен характер, за да се превърне в най-важно средство за формиране и изразяване на нашите мисли и могъщ двигател на човешкия напредък, а, в този план на тълкуване, “...езикът не представлява някакво идеално, непротиворечиво, застинало, абсолютно уравновесено построение”/Бояджиев, 1997, с. 44/.

В езика винаги нещо се ражда и нещо отмира, а самият той функционира, оживява в речта, в речевите произведения. Във връзка с това, представителят на Пражкия лингвистичен кръжок Роман Якобсон отбелязва: “Езикът и речта явно се намират в отношение на средство и цел, в отношение на код и размяна на информация”. И още: “Един процес на нормална комуникация действа с един кодиращ и един декодиращ. Онзи, който декодира, получава съобщение, т. к. познава кода /езика – б. м./” /Бояджиев, 1997, с. 34/.

По отношение дихотомията език – реч, твърде интересно и изчерпателно се оказва твърдението на А. И. Смирницки: “Езикът е най-важният ингредиент на речта; той същесвува в нея като обективно дадено обществено явление, пронизва я открай докрай и вдаимодейства с нея. Сложният процес на съществуването на езика приема следните форми: а) пълно действително съществуване – в реалната реч, в процеса на общуването; б) непълно действително съществуване в реалната, но едностранна реч /напр. монолога/; в) непълно съществуване под формата на действащо знание – при безгласно мислене на даден език, т.е. при вътрешната реч; и г) непълно съществуване под формата на скрито знание” /Бояджиев, 1997, с. 34 – 35/.

В действителност езикът е една твърде сложна системна изграденост и йерархичност, опитите тази система да бъде определена само и единствено като необходимост за пренасяне на информация от точка А до точка Б биха били погрешни и непремислени. Да не забравяме, че само в “правомощията” на човека е да си служи със словото и чрез него да индивидуализира и изрази себе си. Говорейки, ние изразяваме отношението си спрямо това, за което говорим, т.е. експресивната функционалност е част от вътрешната ни нагласа, от нашата психическа и мисловна съотнесеност спрямо околните. Съчетанието ѝ с когнитивната /познавателна/ и апелативната функция, прави езика незаменим способ в изграждането и развитието на междуличностните взаимоотношения, както и го превръща в двигател на промени, на действителни прагматични изменения в обкръжаващия ни свят.

Взети в едно общо звучене, понятията език и реч са необходимите условия за осъществяване на речевата дейност, която, на свой ред, се превърна във фактор, определящ развитието на една нова линия в съвременната лингвистика – прагматичната.

Днес прагматиката поставя в центъра си предпоставките, необходими за правилното структуриране на текста, обръща поглед към начина, по който хората използват изразните средства в реалните процеси на комуникацията. Речевата дейност се изследва от лингвистичната прагматика като се излиза от условията, определящи общуването, с което се прави сериозен пробив в наслагващото се с времето разбиране, че езикът всъщност е даденост, която стои извън реалните условия и въздействия. За да се достигне до извода, че самото общуване е вид дейност, а основна единица на езиковата комуникация е речевият акт, превърнал се във възлов елемент относно Теорията на английския философ Джон Остин и неговия  известен труд “Как се правят нещата посредством думите”. В основата на изследването заляга разграничаването на два вида изказвания – констативи и перформативи. Констативните съобщения представляват съждения и по същество се натоварват с истинна или неистинна маркираност, а пряко отнесени към конкретно действие са перформативите, които, сполучливо или несполучливо употребени /т.е. съобразени с обстановка, време, цели, участници/, водят до реални промени в действителността.

В семантичната структура на самото изказване се обособяват два компонента, които развиват отношението между звука, думата, текста, от една страна, и смисъла, който носят, от друга – пропозицията и актуализацията. Първият компонент носи заряда на елементарна семантична единица за отразяване на определена ситуация, абстрактна или реална, а актуализацията е употребата на пропозицията в един конкретен речев акт, като отново обективно и субективно /свързани с човека и света/ се преплитат в едно цяло.

Хората не само изграждат у себе си една индивидуална оценка, една егоцентрична картина на световъзприемане, но чрез речта си те променят щрихи от битието – управляват, забраняват, кръщават, защото езикът е възможността на личността сама да вземе участие в проектирането на собствената си съдба и място в социума. Оттук като основен обект на прагматиката се явява речта с нейната основна единица – изказването. В по-ново време дори се заговори за универсална или още формална прагматика, която има за задача да “идентифицира и реконструира универсалните условия за възможно разбирателство” /Хабермас, 1999, с. 11/.

“Всеки комуникативно действащ при осъществяването на произволен речеви акт трябва да издигне универсални претенции за валидност и да предпостави тяхната удовлетворимост. Доколко изобщо иска да участва в някакъв процес на разбирателство, той не може да не издигне следните и тъкмо тези универсални претенции: разбираемост на речта, истина, правдивост и правилност” /Хабермас, 1999, с. 12 – 13/.

Култовият проблем за разбирането и тайната за отношението на езиковата и извънезиковата действителност изиграва своята основополагаща роля при обособяване тясното “сътрудничество” между езикознанието и старата/нова наука за знака – семиотиката. Криещите се още в Античността корени на тази дисциплина, тясно се преплитат с опитите на човека да си изясни природата на нещата, да намери задоволяващите го отговори и обясни редица поведенчески реакции. Едва ли Платон би повярвал, че идеята му за връзката между “звука и нещата” ще се превърне в крайъгълен камък за езикознанието, за да се стигне в много по-късно време до извода, че всъщност “знакът е нещо, което представя друго нещо”, че знаковото общуване е отражение на обективната действителност и че “езикът е система от знаци” /Фердинант дьо Сосюр/.

Абстрахирайки се от широкото понятийно схващане за предмета на семиотиката /наричана още в лингвистиката семиология/, за езиковеда априорно значение има взаимо-действието ѝ с езика посредством принципите и особеностите на неезиковите знакови системи. Оттук-насетне думата, текстът не са произволен набор от букви и изречения, а символи на една понятийна отнесеност, на сензорен индикатор и отразител на ставащото около и в нас.

В лингвистичен план проблемите за знака се експонират най-вече върху думата като основна езикова единица. За швейцарския учен Сосюр сама по себе си тя е двустранен знак, т. к. свързва понятието /референт, сигнификат/ с денотата /предмет, образ – абстрактен или реален/. Думата е единство от звучене и семантика /значение/, а щом езикът е организирана и сложна система, то лексикалният запас на един народ е една развиваща се и отворена подсистема, в която чрез специфични знаци е закодирано човешкото светоусещане и познание. Опирайки се на тази обобщено– отражателна концепция за семантиката на думата, трябва да се обърне внимание на факта, че пряка природна връзка между знаковата система и реалността не съществува или, казано с други думи, “зашифроването” на реалии от действителността в езика става посредством човека, благодарение способността му да символизира чрез разума възприетото, което прави езиковите знаци благоприятна почва за разнообразно презентиране и разнообразни интерпретации, наблюдаващи се с особена сила в художествения текст.

От гледна точка на семиологията и по-специално на “френския структурализъм”/А. Гремас, Р. Барт и др./, текстът се  определя, независимо  от  функционалностиловата му принадлеж-ност, като глобална, вътрешно структурирана смислова цялост, основана на семантична изотопия.

 През 60-те години на ХХ век се заговаря за “феноме-нологичната първичност на текста спрямо цялата сфера на езиковостта” /немските лингвисти П. Хартман, У. Вайнрих, В. У. Дреслер и т. н./. Разбирането, че хората не говорят с изолирани думи или изречения, а с текстове, изиграва ролята на инициатор за нова предметна зона в областта на световното езикознание –  лингвистика на текста /наричана още текстолингвистика, граматика на текста и т. н./ и поставянето ѝ в переспективата на едно бъдещо сътрудничество с т. нар. “алтернативни лингвистики” – социо- и психолингвистика, прагмалингвистика; както и с редица извънезикови дисциплини – философия, история, логика, реторика и други. Общите им усилия спомагат за едно по-изчистено и конкретно обяснение на комуникативния акт и мястото на текста в него.

Факторите – общество, култура, личностни характеристики, комуникативна интенция и влиянието им върху формирането на речевото поведение и структуриране на комуникативния процес, както и обединението на различни направления – отреждат подобаваща върхова позиция на текстовата същност в лингвистичната пирамида, но същевременно издигат към нея и определени претенции за съществуване. Затова като текст се определя “...всяко знаково образование, което е преднамерено създадено, отличава се със строежна и смислова автономност и със способност за осъществяване на самостойна комуникативна функция в конкретна ситуация на общуване” /Добрева, Савова, 2000, с. 23/.

Изваждането на текста в лингвистичната наука на преден план  поражда проблема за взаимодействието му с езика. Доколко двете понятия могат да съществуват и разглеждат поотделно, е по-скоро обект на едно изолирано, лабораторно отношение към казуса език – текст. Дефинирането на езика като “социална семиотика”, като средство за социокултурно конструиране картини на света, от една страна, и комуникативната употреба на езика като процес на продукция и рецепция на текстове, от друга, убеждава колко силна и явна е връзката между тези две понятия.

В руслото на обективността, трябва да посочим, че възприемането и изграждането на текста се усвоява в определена културна общност, а смислената обмяна на една семиотично изразена информация в актуалните актове на социално взаимодействие между хората се определя с термина дискурс. Често той се синонимизира със свързаната реч въобще или само с устния вариант на текста. Самото явление дискурс обвързва най-вече с условията, при които се създава, проектира определеният знаков продукт, т. е. връзката със субективната нагласа на комуникантите, с тяхната социална принадлежност, ситуиране процеса на общуване и т. н.

Намесата на термина “знак” в изясняването същността на текста продиктува и появата на понятието “смисъл”, както и неговото съотношение и битуване със семантиката на езиковите знаци. Приемането на текста едновременно като аналог и продукт на комуникативния акт дава един по-задълбочен поглед в разбирането и интерпретацията на текстовата същност. В подкрепа на това, посоченото от Дюмарсе, че: “Значението е свойство на знаците, а смисълът – свойство  на текстовете”, звучи правдоподобно, освен това насочва и към  основния обект на семантиката  - смисъла /Растие, 2003, с. 17/. Така “извън контекста един знак няма смисъл, а текстът няма значение”, което поставя семантичните единици във взаимно влияние помежду си, а на най-висшо ниво контекстът се покрива изцяло с текста /Растие, 2003/.                                                         За Бенвенист “семантиката, това е “смисълът”, произтичащ от свързването, приспособяването към обстоятелството и адаптацията на различните знаци помежду им” /Растие, 2003, с. 76/.

По традиция отнасянето на знака към извънлингвистични критерии води до пренебрегване смисъла на текста, а още повече и го поставя в едно зависимо положение от семиотични разбирания и изисквания. Философският подход например тръгва от референта /понятието/, за да го обвърже със знака. На свой ред, психологическият и социологическият отчитат ролята на комуникантите, но общото в тези подходи е, че тръгват от външните полюси за описването на текстовата изконна същност.

Интересен се оказва лингвистичният подстъп към определяне проблематиката на текста, при който смисълът е сложна компиланта от парадигматично /йерархично/ и синтагматично /в съчетание/ на лингвистичните знаци вътре в самия текст. Разбира се, последният подход също не носи със себе си една ярка изчерпателност, тъй като се стига до доста изразено ограничаване влиянието върху текста на извънезиковите компоненти. Така че търсенето на компромисно решение е определящо в случая, а и би довело до една приемлива концепция в разбирането на текстовата съвкупност. Основният стремеж на лингвистичната наука е да намери верния път към съотнасянето “външната страна” на текста с неговото тълкуване, с интерпретацията, която предизвиква у реципиента, а също и отчитане ролята на отделните категориални признаци – информативност, интегративност, членимост, цялостност и т. н., в определянето на езиковия текст като глобално явление. Застиналостта обаче не е присъща на текста, който е не само информативна предопределеност, а провокираща, със своята дълбинност и образност, индивидуалност и неповторимост.

В помощ на чисто лингвистичния подход идва функционално-стилистичната проекция на текста, която, обвързвайки го с речевата дейност и интерпретация на значението на изграждащите елементи, го превъплащава в нещо изменимо и развиващо се, като вдъхва живот и право на текста да съществува.

Стилистичната наука днес, стъпила върху изследването на онази допълнителна /конотативна/ информативност и значимост на езиковите единици в различните функционални стилове /худо-жествен, публицистичен и др./, открива нови хоризонти пред явлението текст не само като изразност /в план на изразяване/, но и като мисловна проекция /в план на съдържание/ и провокация към откривателския човешки дух. В езика на стилистиката битуват в симбиоза лингвистично и извънлингвистично, а терминът “стил” е всъщност вариантното звучене на един език в определена социална сфера и преследващо определени цели. Любомир Андрейчин определя стилистиката така: “Наука, която изучава езиковия материал в речта от гледище на целесъобразността на неговата употреба за по-вярно отразяване на действителността” /Андрейчин, 1961, с. 172/.

Всеки текст принадлежи на определен стил и всеки стил си има свои текстове, които могат да се превърнат в обект на един пълноценен анализ само в хода на сегментиране  на съставящите ги компоненти /сложно синтактично цяло, абзац, изречение и т. н./ и осмислянето им в структурно-композиционния план на текста /Станева, 2001/.

Ролята на стилистиката като “най-висшо равнище” /според Галперин/ е да насочи анализатора към осмислянето на различните информативност, значение и оценъчност, които носят едни и същи езикови единици в различните функционални стилове, както и към разграничаването на смисловоносещата роля на текста, от една страна, и естетическата функция на съставящите го изразни средства, от друга. Несъмнено естетическият фактор е определящ и в най-висша степен закодиран в езика на художествения текст, който, със своята изразителност и творческа индивидуалност, очертава рисунъка на един субективно-оценъчен свят – сакрализация на авторовия замисъл и отзвук на интерпретационната нагласа на възприемателя.

Езикът на художествената литература, проектиран върху триадата автор-творба-читател, е отражение на хилядолетния човешки опит да възприема и общува с природата, отражение на безграничния устрем на духа към правото на собствена преценка, към истината и свободата. Художественият текст преекспонира действителността в художествени образи и картини. Литературният свят е рожба на авторовото въображение, на неговата личностна съотносимост спрямо реалността и ставащото в нея, а магията на творчеството /каквото безспорно е художественият текст/ - да въздейства върху разума и чувствата на реципиента, е дълбоко скрита в художествения език и неговите компоненти. Целта на анализатора е  да открие тази магия /Велева, 1990/ и пътя, по-който фикционалното отражение на света оживява в словото посредством функционалната обагреност на всички езикови единици в широк синтагматичен и парадигматичен аспект.

С особен открояващ интерес се ползват синтактичните единици /изречението във всичките си видове, обособени, еднородни части и т. н./, които, със своята двустранност /израз и съдържание/, изиграват важна  роля в езика на художествения текст. Техните семантични, комуникативни и структурно-композиционни черти спомагат  за  ярката  пълноценност  и   за   полифоничността  в интерпретационния път към текстовия свят.

Именно като част от цялостната синтактична палитра на българския език, еднородните части ще представляват обект на изследване в настоящата работа. Влиянието им в повество-вателния модел на световъзприемане, както и тяхната стилоопределяща функция, ще предначертаят пътя към осми-слянето и интерпретацията на един от най-противоречивите романи в съвременната българска литература – “Циклопът” на

Генчо Стоев.

 

 

 

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

 

 

Мястото и ролята на еднородните части в общия контур на художествения текст. Еднородните елементи и простото изречение

 

 

 

I. Генчо Стоев и романът “Циклопът” *

         

“Да си спомня някой име на велик пълководец, живял в тихи, безбурни времена?... някой да е боготворил Айнщайн в годините на скромната му младост? А моят успех на командир е в това да не създам нищо...

... Колкото по-съвършени ставаме, толкова по-съвършено ще се превърнем в съвършена ръжда...Реципрочно...”

                                                                             /Генчо Стоев/

 

 

Подобно на романа “Цената на златото” /1965/ и неговото продължение “Завръщане” /1970/, в “новия” повествователен свят на “Циклопът” се оглежда противоречивият път на един великолепен автор, събрал в себе си талант и ерудиция, дръзнал да експериментира както със съдържание, така и с едно ново преиначаване на изказа, с един нов поглед към света, без явно притеснение от пребъдния сякаш литературен стериотип.

          За първи път романът дава заявка за своето същесвуване през зимата на 1971 г. във вестник “Народна армия”, в продължение на около тринайсет броя и под определението “повест”. Веднага след това Генчо Стоев пише рецензия със заглавие “Когато физическият стоицизъм се осмисля”, публикувана във вестник “Пулс”, брой 5 от 2 март 1971 г. и обръщайки специално внимание на специфичния и изпълнен с неимуверни трудности подводничарски живот.

          Ескалиращият устрем на тази  идея  намира  съзвучие  в  новия

вариант на “Циклопът”  /публикуван през 1973 г.  в  изд.  “Български ────── 

*В настоящата работа вниманието е насочено към изданието на романа

“Циклопът” от 2000 г. на издателство “Слово”, гр. Велико Търново.

писател”/, обогатен с  нови  епизоди  и  детайли, а  и   същевременно прераснал в роман. През 1982 г. произведението отново напомня за себе си във втори – преработен, вариант, публикуван този път във “Военно издателство”.

          Метаморфозите, през които преминава “Циклопът” в своето запознанство с широката публика, са в непрестанен обогатителен хармонизъм с вечния стремеж на човека към усъвършенстване. Пътят от “реалността към абстракцията” /Василев, 2001 с. 127/ в романа безспорно минава през редовете, през езика на душевния порив към осмисляне цената на човешкото същесвуване.

          Доколко автобиографични елементи намират място в повествователното експериментиране, може да се отбележи, че ретроспективността безспорно отеква из страниците на “Циклопът”. За Генчо Стоев “стъргалото – кръстовище на историята” ще се появи под ледовете на Северния полюс, в чийто води “се влива” окървавената Марица и “мълчаливият” водовъртеж на септем-врийските събития от 1944 година.

          В образа на Командира / персонажен център в романа/, на героя-личност, се преплита “... чувствената, страдалческа душа и борческа воля за оцеляване – физическо и морално. В-човечаването на образа обаче познава моментите на кризиса, на разнищващата болка. Както и на отговорността за оцеляватето на поверените животи. В това число и на най-близките, на семейството, което непрекъснато се разпада и възкръсва” /Василев, 2001, с. 133-134/. А в света на подводницата, превърнала се в медиаторна точка между земя и суша, между “горе” и “долу”, се пречупват своеобразните гледни точки за пребъдния свят на въображаемото и неговата философска еманация в реалността, за съществуването и оцеляването на Аз-а в изпитанията на играещите си с него време и пространство.

 

II. Художественият текст през зоркия поглед на стилистичната интерпретация

Сякаш няма нищо по-естествено, в същото време изпъстрено с необичайната сила на въздействието; най-ярко и пълноценно въплащаващо в себе си стремежа на човека да разчупи оковите на битийното и да даде простор на въображението и мечтите си, както това е осъществимо в художествения свят. В него творческият дух оживява, влива се в безграничния калейдоскоп от идеи и, придобивайки плът върху белия лист, документира вездесъщия устрем към изконното, чистото и жизнеутвърждаващото в човека.

Художественият текст е езиковата   проекция на авторовото мислене, на    неговото    възприятие   и   субективност, а  стилът   на

художествената литература предполага умело направен подбор и правилно съчетаване на езикови единици от различен ранг, както и конструирането им по определен модел – в подчинение на текстовата тема, текстовата интенция и въздействие на  автора. В търсене на отреденото му място, читателят на свой ред ориентира художествения текст към собственото си усещане, към това, което държи да намери и което ще запълни потребността му за различно и неповторимо.

          Дали казаното дотук всеки реципиент ще открие в “Циклопът” на Генчо Стоев, е трудно да се установи, но определено романът не остава встрани от цялостната значимост на съвременната българска литература, будейки интерес с яркия си символизъм и дълбочина на художествено-философския си синтез. Едва ли само с мета-форичната съотнесеност на митологичните еднооки исполини – циклопите, с могъщия и вледеняващ щрих на Генчо-Стоевата подводница се изчерпват структурно-композиционните особености и идейни проявления на дадения художествен текст. В публикуваното из сп. “Пламък”, кн. 8 от 1974 г. обсъждане на романа, Чавдар Добрев например отбелязва, че: “Циклопът” е многопластово произведение, в което основният двигател е обобщаващата конструктивна идея на автора. В романа се осъществява един субективно-лирически принцип, приложен към есеистико-философската тъкан на повествованието. Сгъстената експресивност има за цел да оживи по своеобразен начин тезиса, формулата; оттук в обратна насока се реализира и връзката с конкретното” /Стоев, 2000, с. 253/.

          Езиковедският интерпретаторски взор дава приоритет не толкова на понятийния заряд и неговата многоплановост, колкото на самия път към експресивната художествена полифоничност, към начините и средствата за достигането и изграждането на един уникален по стиловата си наситеност роман, в който авторът Генчо Стоев не крие желанието си да провокира и “натовари” читателя с нелеката задача да асоциира, сътворява и съпреживява заедно с него.

Изобилието от образи, идеи, цветове; наслагващите се едни в други картини на условност и реалност, на настояще, минало и бъдеще – разкриват общия характер на цялостната фикционална изявеност на романовия повествователен рисунък, стъпил върху психолого-драматическия пласт на фрагмента и пространствено-темпоралната му отнесеност в света на авторското “аз”. Ницшеанската вглъбеност на личността, в дирене на съвър-шенството, избистря своя поглед в “накъсаността” на текста, в лабиринта от тематично заредени частици, търсещи своето място и отдаващи своята енергия в сентенциалността на авторовия език.

Повествователният ритъм на “Циклопът” следва потока на съзнанието и пулсира в съзвучие с човешкия устрем към хармо-ничност и себепознание, което превръща романа в още по-интересен обект за интерпретация и лингвостилистично сканиране.

          Определяне стиловата същност на един текст е проблем, който поражда и обвързва със стремежа към достигане до дълбочината на имплицитно заложения замисъл и неговата проекция при изграждането на една индивидуална възприемателна позиция. Само комплексното подхождане, отчитащо и вливащо в себе си езиково и извънлингвистично светоусещане, би допринесло за по-открояваща се и пълноценна картина на художествения свят.

          Стилистичният модел превъплъщава интерпретацията на художествения текст /а и не само на него/ в един своеобразен вариант или “метатекст”, който, реално погледнато, не може да претендира за изчерпателност и свръхпокриване на закодираната от автора идейна палитра. Факторът субективност в случая изиграва съществената си роля на пътеводител относно анализаторския дух на възприемателя или, с други думи, един текст може да има толкова тълкувания, колкото хора са дръзнали да се поровят в неговия идейно-композиционен заряд. С оглед на това: “Стилистичната интерпретация на художествения повествователен текст, привидно може да бъде “прозрачно” дефинирана като тълкуване на художествения повествователен текст през и чрез оптиката на неговия стил. Но тя може да придобие плътност и реални очертания, когато процесът на интерпретация се съотнесе с трихотомията “обект - знак - интерпретант”... И още: “Стилистичната интерпретация тълкува означаемото чрез избрания начин на означаване. Обект на стилистиката е мотивираният избор на изразяване, на означаване” /Велева, ЕЛ, 1998, кн. 5 – 6, с. 142 – 143/.

За изясняване същността на художествения текст и неговата предопределеност, интересно е и твърдението на бележития български езиковед Кирил Димчев: “От една страна, художест-веният текст е отрязък от общонародния език, от който авторът черпи материал, за да изрази идеи, чувства и оценки за живота. Едновременно с това художествената творба е целесъобразно организирана система от изразни средства, значимостта на които се определя от тяхната естетическа функция. Целта на стилистичния анализ е да разкрие функционалната стойност на тези елементи като част от общата стилистична система” /Димчев, БЕЛ, кн. 3, 1966, с. 16/.

Езиковите компоненти на художествения стил са присъщи за всички функционални разновидности на националния език.  В  лите-

ратурното творчество, в това число и романът “Циклопът”, се наблюдават черти на разговорната реч, на деловия език, особености на публицистичния и научния стил; но в основата си всички те са подчинени на естетическата функция, на художествеността в литературния текст. Това прави художествения език средище на неизчерпаемо изразно богатство, окриляващо безграничния полет на човешката мисъл и въображение.

Езикът на “Циклопът” провокира със своята нестандартност и преплитащи се “аз”, “ти” и “той” – повествование, но не само в търсене на диференциращи се гледни точки, а и в един явен опит за бягство от натрапващата се субективност на автора-герой. Сам Генчо Стоев пряко определя стила на своята книга във фрагмент 15 от Втора част така: “Този афористичен стил, изрядността на словата, непокътната дори в титаничния гняв...”

          Афористичният пласт в книгата и бягството от натрапващото се авторово познание са нещо ново, или поне рядко срещащо се явление, в съвременната българска литература, което успоредира с персонализиращия характер на творческата визия в “Циклопът”. Одухотворяването на подводницата, торпилите и едновременно с това човешкото обезличаване под маската на професионалната принадлежност – Командира, Доктора, Помощника и т. н., превръща езика в най-точното и меродавно средство за отброяване и пътуване във времето. Защото езикът на Зоя, на Мария, на Захария и Десислава, речта на машините, на пеленга се сливат с шума на морето, в чието дъно ще се докоснат до пронизващото мълчание на истината, че човекът ще продължи да бяга от теглещата го незнайно накъде съдбовна предопределеност в спасение от “последната тъга”.

          И тук, както при всеки текст, информативният характер на конститутивните елементи е първосигнален фактор, но с тази разлика, че заедно с фактологическата, концептуалната и под-текстовата си същност, информационната изявеност структурира художествения свят в проекция на творческия усет, на творческия натюрел. Интерпретативният подход към информационното ядро на литературния текст се превръща в опосредствена “диалогичност” между адресат и адресант, в която са заличени реалните параметри на време и пространство, а художествената творба се превръща в средство и цел на неповторимо общуване, защото комуникантите се сливат с общото звучене на творческия език и оживяващите в него образи и картини. Солидният арсенал от изразни елементи и тяхното многообразно съчетаване и пречупване в пределите на художествения текст не е индикация за абсолютната независимост на литературната творба от предварително обмислена компо-зиционно-смислова и архитектонична организация. Така че и тук факторът официалност намира приложение, но в служба на авторската интенция и в естетико-въздействащата роля на литературния език.

          Отново, връщайки се към “Циклопът”, за да открием смисъла на закодираното в романа, за да се докоснем до дълбините на съзнанието и там да потърсим житейските истини, трябва с подводницата на езика да изплуваме на повърхността и с точния мерник на перископа да фиксираме това, което е пред нас, което виждаме и усещаме в и чрез текста, в отделните езикови елементи и значението им при изграждането на повествователния замисъл. Щом “стилът е специфичен начин за изграждане на текста” според Роланд Харвег /Велева, ЕЛ, 1998, кн. 5-6, с. 146/, то тогава тексто-изграждащите единици /в това число и еднородните части като обект на специално внимание тук/ носят характера на естетически знаци и стилоопределящи маркери, които, в контекстуален план, развиват експресивно-оценъчния колорит на художествения текст, плод на индивидуалния творчески потенциал и житейска философия на автора.

 

III.Еднородните части в структурата на усложненото просто изречeние

Превърнало се в структурно ядро на комуникативния процес, изречението е “... единица на свързаната реч, интонационно и граматически оформена според законите на езика като основно средство за словесна комуникация, чрез което се изразява мисъл (завършена, респективно относително завършена), въпрос, подбуда или емоционална реакция” /Недев, 1992, с. 44/.

С двуплановата си същност /израз и съдържание/ и в най-общото си делене на просто и сложно, в зависимост от наличието на едно или повече предикативни ядра /реализирани чрез отношението между подлог и сказуемо/, изречението е и основен струкурно-композиционен елемент на цялостната текстова изграденост. Погледнато в този системно-йерархичен ред, изреченската структура също се изявява с определена вътрешна конститутивност, т. е. става дума за т. нар. части на изречението, правейки уговорката,  че обект на визиране е простото изречение в своя   разчленим вариант, където пряко или опосредствено са изразени субектът и действието  в лицето на подлога и сказуемото, например: “Градчето бе с малко къщи и с много могили – гробници на тракийски владетели” /Генчо Стоев, “Циклопът”/. 

          Изключителното многообразие от изреченски модели и граматически връзки между частите на изречението се превръща в изразител на смислова натовареност, на допълнителна /конотативна/ обагреност, на авторовия индивидуализиращ език и модално-емоционална насоченост на текста. Сложността се крие не толкова в идейно-оценъчния заряд на казаното, колкото във вмъкването и “закодирането” му в определени синтактични отношения между отделните компоненти на изречението. Съществуващите в езика синтактична синонимия /сходство при изразяване на синтактични отношения/ и словоредна вариативност, благоприятстват за богатството от изреченски структури с разнообразен стилистичен ефект.

          Особен интерес представляват т. нар. усложнени прости изречения, които според Елена Георгиева “...не трябва да се схващат само като еднопланова, формално-структурна усложнена синтактична единица, защото тя винаги е съпроводена от определени смислови, комуникативни, стилистични и други мотивации, т. е. отразява се едновременно върху конструктивно-синтактичната и комуникативно-прагматичната специфика на дадената синтактична единица” /Георгиева, 1987, с. 6/.

          Наред с изходното диференциране и обособяване на главни /подлог и сказуемо/ и второстепенни /допълнение, определение, обстоятелствено пояснение/ части, в усложнената изреченска структура се включват интонацонно-смислови конструкции “рушащи” синтактичната ѝ компактност – обособени и при-съединени части, вметнати изрази, обръщения, повторения и други, характеризиращи се с многообразни експресивни възможности и с важно значение при структурно-смисловото изграждане на текста. Изразителността на речта се допълва от принципа на съчетаване между отделните конститутивни единици - в синтагматичен или парадигматичен аспект.

          Още в самото си лексикално значение, думата “подчинение” /субординация/ предполага неравнопоставеност между отделните елементи в изречението, което продиктува и различието в синтактичната им функция и свързване - такова, разбира се, е отношението между главни и второстепенни части. Обратно, съчинителните взаимоотношения /координация/ водят след себе си еднаква синтактична роля и общи граматични белези – такива, каквито наблюдаваме при изключителното многообразие от едно-родни части в българския език и които, заедно с обръщението,  повторените и сложните части на изречението, споделят във висока степен особеностите на основните изреченски съставки – подлог, допълнение, определение и т. н.

          Влизайки в състава на усложнените изреченски модели, едно-родните елементи се открояват с интонационно-смисловата си самостоятелност и силно изразена стилистична функция, предо-пределени да откроят пътя към реализирането на информационно-комуникативната перспектива на изречението, респективно на текста /наричана от Ел. Георгиева още “комуникативен дина-мизъм”/.

          Изброителният характер на еднородните части поражда проблема за тяхното място и реализация в общия изреченски контекст. Засиленият им информационно-комуникативен аспект се съчетава с ярко изявената експресивна стойност на доизясняването, допълването, от интересния ракурсен поглед върху един и същ тематичен център в изреченската структура: “За да кацнат тук, хората са прелетели черните простори на страха; черните приливи и отливи на страха; черните върхове и бездни на страха. Сетне, в светлия ден, търсят тиха зона сред пясъка, сред водата, сред шумата – нека бъде далечен, чуждоземен тоя скъп ден; и нека бъде безкраен, целомесечен той, и нека се вмъква непрестанно в нощта...” /Г. Стоев, “Циклопът”/.

          Така, в посочения пример-откъс, еднородният ред (редове) придобива/т/ различни измерения в контрастно звучене с хума-нистичния порив на личността към необятния простор на безвремието и пребъдния устрем за отвоюване правото на избор, за пътя на свободния дух към безграничната вселена на имагинерното и блянувано “аз” през лицето на страха. В краткостта на еднородния ред са скрити динамизмът и първоосновата на цялостния романов свят в “Циклопът”. Еднородните части са бързоструйният, устремен поток на мисълта в лабиринта на съвремието и техническия напредък, еднородните части са езиковият отзвук на динамичния и задъхан авторов пробег в света на творческия екзистенциализъм и себеоткриване.

 

 

          Какво провокира създаването на еднородни части?

         

          Руската граматика обвързва проблема за еднородните елементи с процеса на синтактична кондензация /стягане/, когато при един подлог има няколко сказуеми или при два и повече подлога съществува едно сказуемо. Това, на пръв поглед, външно изменение в изреченската структура, породено от предикативните взаимоотношенния, неминуемо обвързва и със семантиката на комуникативния аспект в текста, част от който е и изречението.

          Значението, което носи изказването, разчупва възпремателно-отбранителната позиция на общуващите и е в тясна  връзка  с изконното желание за експресия както със самото слово, така и с неговата стуктурна обусловеност. Различен оценъчен заряд би носило изречение с еднороден ред в сравнение със синтактична конструкция, в която такъв липсва. Сравнете: “Халосните /патрони – б. м./ плашат като истински, без опасност от смъртна присъда. И всеки им услужва: с ключове, с чужди охранявани ценности, със своята лична доброта. И това наподобява кауза” /“Циклопът”, с. 20/ и : “Халосните плашат като истински, без опасност от смъртна присъда. И всеки им услужва с ключове, услужва им с чужди охранявани ценности, помага им със своята лична доброта. И това наподобява кауза”.

          Примерът е показателен за това как измененията във външния конструктивен план на изречението водят до една съществена смислово-оценъчна промяна в усвояване на казаното. Липсващите еднородни части във втория вариант и замяната им с непълни по състав прости изречения, изолира, “предпазва” реципиента от нагнетеността, от наситеността и забързаността на изреждането, а това сякаш създава усещането за една по-ярка и практически ненужна обяснителност, както и до изявена разтегнатост във времето на обрисувания елемент. Отколешната мечта на човека да изрази максимум чувства, идеи и вълнения с минимум речеви усилия и енергия, поражда търсенето на нови пътища, на нови начини и средства в езика, които да отговорят на тази потребност. Да не забравяме, че в семантичен и стилистичен аспект, особено в художествения текст, еднородните части и тяхното постъпателно внушение се превръщат в индивидуализиращ белег на творческия световъзприемателен модел. Езикът на твореца е част от неговата личностна нагласа, своеобразен индикатор за различно усещане и общуване със света на фикцията и света на реалността.

          Засилената фреквентност на еднородните елементи в “Циклопът” развива у читателя първосигналното усещане за напрегнатост и обърканост, за самоанализ и забързаност, като размиващите се граници на настояще, минало и бъдеще, на ми-словно и реално ескалират в засиления психодраматизъм на Генчо-Стоевия роман-дневник на лутащата се душевност.

 

1.     Същност на еднородните части.

В граматиката проблемът за еднородните части винаги е стоял

неотлъчно от вездесъщия стожер на простото изречение. В неговите параметри еднородните компоненти не само намират благоприятна среда за своето битуване, но и развиват невероятните си спо-собности да пренасочват мисълта в безкрайния лабиринт от идеи, да пораждат нови възприятия и да провокират изледователския дух на езиковеда. Те не само имат своето подобаващо място в  състава на изречението, но и чрез него се превръщат в неотменна част от лингвостилистичната парадигма на текстовата цялост, пробуждайки в нея нови тематични хоризонти.

          В общи линии филолозите са почти единни в разбирането и определянето съшността на еднородните части, на тяхното място и значение в езиковата наука.

          Известният български лингвист Любомир Андрейчин, в своята “Основна българска граматика, отбелязва, че: “...такива части, които се отнасят по еднакъв начин към някоя друга част и отговарят на еднакви въпроси, се наричат еднородни” /Андрейчин, 1978, с. 377/.

          Акцентираща върху съчинителния тип взаимоотношения е тезата: “Еднородни части се наричат две или повече части на изречението, които имат една и съща синтактична функция и са свързани съчинително” /Тилков, Стоянов, Попов, Граматика на СБКЕ, 1983, т. III, с. 208/, а с доуточняващ характер се откроява твърдението на Иван Недев, че: “Две или повече съставки на изречението, които заемат една и съща позиция на един елемент в структурата на конструкцията /на подлог, на пряко допълнение, на непряко допълнение и т. н. /, се наричат еднородни части” /Недев, ЕЛ, 1982, кн. 5, с. 61/.

          В този дух, но  сравнително по-изчистено и лаконично, е и друго определение на Ив. Недев в неговия “Синтаксис на съвре-менния български книжовен език”: “Части на изречението с еднаква синтактична функция, които се свързват помежду си чрез съчинителен съюз или изброителна интонация” /Недев, 1992, с. 153/.

          Понятието “еднородност” не предполага обаче семантична еднаквост на свързаните думи или части в еднородния ред, а изисква контекстуална общност, получена от самото съчинително свързване /чрез съюз или пауза/, напр.: “Мирно и романтично звучеше това слово; както мирно и романтично звучат всички слова, изпети за падането но Троя – Троя надхитрената, изкланата, изпепелената” / “Циклопът”, с.17/.

“За мене всичко е код, заповед. Не карай червени и сини звънци, червени и сини кодове да екват в сънния череп”/с.19/.

Обстоятелствените пояснения за начин мирнно и роман-тично, както и преките  допълнения  код   и   заповед   /във  втория

пример/, независимо от съчинителните връзки помежду си и семантичен заряд, се спрягат като един цялостен елемент в контекстуален план, който в обкръженито на текста изявява и своята стилистична обагреност.

          Малко по-изчерпателна в своето виждане е Иванка Васева в статията си “Стилистични функции на еднородните части в изречението”: “Две или повече части на изречението, ако изпълняват еднаква синтактична функция по отношение на една и съща дума в изречението, свързани са със съчинителна /съюзна или безсъюзна/ връзка и се произнасят с изброителна интонация, т. е. еднотонно, малко забавено, с еднакво по сила ударение върху всяка от еднородните части на изречението и с пауза между тях” /Васева, БЕ, год. ХХІІ, кн. 3, с. 182/. Вниманието тук се привлича от “синтактичната функция на еднородните части по отношение на една и съща дума в изречението”. Факт е, че еднородните елементи се намират в синтактично равноправие помежду си, но от друга страна, спрямо една обща част на изречението проявяват отношение на синтактично подчинение. В едни случаи общата част на изречението се подчинява на еднородните части – така е с еднородните подлози, на които синтактично се починява общото сказуемо: “Наполеон и Нелсън пищят най-силно” /“Циклопът”, с. 93/. В други – еднородните части са в служба на общата част, както е при еднородните второстепенни части, подчинявайки се синтактично на обща главна или друга  второстепенна част.  Например: “Морето още не бе изригнало облаци и тъмни газове – от сгъстен въздух и сгъстени души” /“Циклопът”, с. 18/ или: “Да прониква безнаказано в тия чужди брони – това е неговата кауза. Тя бронира нежно и топло душата му”/с. 20/.

          Второстепенните еднородни части са преобладаващи в романа “Циклопът”, факт, който се превръща в един от основните отличителни белези на Генчо-Стоевия език. Широката им застъпеност създава усещането за обстоятелност, определяемост и разгънатост на текста, въпреки общото схващане, че еднородните елементи правят текста по стегнат и “лаконичен”.

          Обикновено еднородните части на изречението се изразяват чрез думи с еднаква категориална принадлежност /т. е. чрез думи от една и съща част на речта/, например: чрез съществителни имена – “По-нататък чернее неравната стена на върбите и каваците”; чрез прилагателни – “Голямата, привлекателна катастрофа, която баща му щеше да избегне” и т. н. При 99 % от примерите това е основният начин на изразяване в целия роман “Циклопът”, като е нищожен делът на еднородните части, чийто съставки са с различна категориална принадлежност: “Не вярвам да има нейде по-добри слушатели от мен и момчетата” /с. 141/, където “ мен” се отнася към категорията на местоимението, а “мочетата” – към тази на съществителното име.

          Синтактичната еднородност на частите на изречението обаче изисква смилова еднородност между тях, като в примера “Към тях се бяха отнасяли с традиция, дисциплинирано, търпеливо”  /“Цклопът”, с. 196/, елементите “традиция”, “дисциплинирано” и “търпеливо” се отличават с еднакво смислово отношение към подчиняващия ги елемент – сказуемото “се бяха отнасяли”, и отговарят на общия въпрос “Как ?”.

          Както стана ясно, еднородните части могат да заемат всички синтактични позиции в изречението, освен позицията на предиката /сказуемото/. Следователно еднородните части биват подлози, допълнения /преки и косвени/, определения /съгласувани и несъгласувани/, обстоятелства и приложения /Забележка: Ел. Георгиева различава още еднородни сказуемни и предикативни определения, но за тях ще стане дума по-нататък/.

          Руската езиковедска литература, споменавайки за синта-ктичната кондензация, обръща внимание на факта, че в основата на еднородните редове еднакво място намират и предикативните и непредикативните компоненти, т. е. функция на еднородни части могат да изпълняват и сказуемите /Земская и др. “Руская разговорна реч”, Москва, 1981/. Последните обаче в българския синтаксис остават извън рамките на изграждащи или имащи способността да изграждат еднородни редове синтактични елементи: “Две или повече сказуеми при един подлог не се разглеждат като еднородни части, а като части на различни изречения, ако имат свои или различни пояснения, ако общият подлог не е изразен с отделна дума или ако сказуемите силно изпъкват и се отличават с експресивност. В такива случаи общият подлог мислено се съединява поотделно с всяко от сказуемите, напр.: Мочето грабна коня, метна му се бързо и припна назад към село” /Попов, СБЕ, 1963, с. 193/.

          Всъщност проф. Константин Попов не отхвърля идеята за съществуването на еднородни сказуеми. Малко преди гореизложе-ната формулировка, видният езиковед твърди, че “еднородните сказуеми се отнасят към един и същ подлог”, давайки аргументация с цитат от Йовковото творчество – “Чашите изпадаха и се разляха”.

Издържаността на тази позиция е подложена на задълбочен анализ в по-нататъшното развитие на българското езикознание. В статията си “Към отговора на въпроса: Съществува ли еднородност при сказуемото?”, Иван Недев категорично отсича: “...еднородност при сказуемото съществува, но не съществуват еднородни сказуеми; еднородни могат да бъдат отделни елементи на сказуемото: основните части на съставните глаголни сказуеми и на съставните именни сказуеми” /Недев, ЕЛ, кн. 5, с. 66/.

В подкрепа на казаното, Недев отбелязва значението на частицата “не” и разпространението на носещото се от нея отри-цание върху конструкциите от две или повече сказуеми, достигайки до извода, че семантиката на еднородния ред се отрича с еднократно употребена частица “не” пред цялата синтактична група, което, според него, е невъзможно при поредица от сказуеми и нееднородни елементи. Например: еднородни обстоятелствени пояснения от романа “Циклопът” – “Има достолепни мъжки фигури – по редак-ции, по институции, по дирекции” /с. 20/ и: “Има достолепни мъжки фигури – НЕ по редакции, по институции, по дирекции”.

Става ясно, че частицата “не” разпростира негацията си върху всички еднородни части, а още повече и привлича логическото ударение като от утвърдително, изречението във втория си вид се превръща в частично отрицателно /тъй като е отречена второстепенна част/; еднородни съгласувани определения – “До такъв резултат може да се стигне и по други пътища – много по-хуманни, много по-оптимистични”/с. 21/ и: “До такъв резултат може да се стигне и по други пътища – НЕ много по-хуманни и много по-оптимистични” и т. н.

 

 

Как стои въпросът със сказуемите в “Циклопът” на Генчо Стоев?

 

Следвайки познатия ни вече способ чрез отрицателната частица “не”, нека спрем вниманието си върху следния пример, отново от романа “Циклопът”- “Но такова беше нещото, че стрел-ките на всички бордови прибори трепнаха и замряха в магнитна парализа”. Почертаните сказуеми “трепнаха” и “замряха” са свързани помежду си съчинително / с помощта на съюза “и”/ и се отнасят към един и същ подлог – “стрелките”. Следователно би трябвало да говорим за еднородни сказуеми /следвайки казаното от К. Попов/. Но в сравнението: “Но такова беше нещото, че стрелките на всички бордови прибори НЕ трепнаха и замряха в магнитна парализа”, става ясно, че отрицанието се разпростира само върху първото сказуемо, т. е. за да бъде отречено и второто действие, ще се наложи поставянето на частицата “не” и пред “замряха”: “Но такова беше нещото, че стрелките на всички бордови прибори НЕ трепнаха и НЕ замряха в магнитна парализа”.

Така проличава факта, че двете сказуеми са част от различни преди-

кативни отношения и са в основата на две прости двусъставни изречения, независимо от общия подлог, който логически се свързва и с второто сказуемо “замряха”, или общите пояснения. Сказуемите не заемат позицията на един елемент, което допълнително дава основание да се смята, че еднородност между тях не съществува, въпреки съчинителната връзка, която по същество е такава между прости изречения в състава на сложно съчинено изречение.

          Процедурата намира приложение и при съставните сказуеми – глаголни и именни, които съдържат два или повече от два основни компонента, свързани с помощта на съчинителен съюз или изброителна интонация: Той не смееше да покаже кораба, да отвори входните люкове, да измъкне матросите върху мократа палуба, да ги изтръгне от делника им” /с. 122/. Сравнете: “Водата е гъста, черна, ала сребрее – там, дето момчето се вклинява в нея” /с. 93/ и: “Водата НЕ е гъста, черна, ала сребрее – там, дето момчето се вклинява в нея”.

            Поставена пред глагола с помощна функция /в случая “смееше”/ при съставното глаголно сказуемо  и пред глагола копула “е - съм”  при съставното именно сказуемо, частицата “не” отрича семантиката на както на тези глаголи, така и на основните елементи на сказуемите. Това е показател, че съставните глаголни сказуеми с две или повече основни глаголни форми и съставните именни сказуеми с две или повече имена заемат една синтактична позиция, с други думи, функционират като една част на изречението. Ето защо участъкът “черна”, в посочения по-горе пример “Водата е гъста, черна, ала сребрее...”, и участъкът “... да отвори входните люкове, да измъкне матросите върху мократа палуба, да ги изтръгне от делника им” не бива да се възприемат като непълни варианти на изреченията, а заедно с предходната глаголна или именна форма образуват еднороден ред в пределите на съответното съставно сказуемо.

          Наблюденията над романа “Циклопът” показват, че именните сказуеми никога не са разнородни, независимо от начина на изразяване, което прави употребата на съчинителен съюз или пауза задължителна: “И хубав, и умен, и смел е той, но с лошата орис да бъде въртян на твоето пръстче”. “Всичко друго бе редно, нор-мално”. “Нейният избор не всякога е умен и справедлив, историята го доказва”. “Да, беше и хубава, и самотна, и обичлива”. 

В романа на Генчо Стоев се среща и едно друго любопитно явление – еднородност в рамките на сложно съставно именно сказуемо /т. е. такова именно сказуемо, в което се вгражда глаголно сказуемо/: “Впрочем  тия  срещи  започнаха  да  ми   стават  нужни, приятни”/с. 138/.

Сказуемите “нужни” и “приятни” разкриват признак на предмета /в случая “срещи”/, а усложнената глаголна част се превръща в носител на граматическите значения лице, число, време и наклонение на сказуемото /“започнаха” – трето лице, множест-вено число, минало време, изявително наклонение/.

 

2. Видове еднородни части в романа “Циклопът” в зависимост от синтактичната функция, която изпълняват в простото изречение.

Повествователният поток на “Циклопът” е в неразривна връзка с големия брой еднородни части /над 600 за 196 страници/, с което романът осигурява твърде богат илюстративен материал за анализ и квалификация. Оттук, статистически, на всяка страница се падат около три-четири еднородни реда, условно казано, в които се концентрира цялостната логическа структура на белетрестичния изказ.

Тъй като изпълняват ролята на една част от изречението, еднородните елементи се разпознават с помощта на един и същ въпрос, например:

“То има свои закони, своя логика” /с. 207/.

Какво има то? – “свои закони, своя логика”

“Голямата, привлекателна катастрофа, която баща му избегна” /с. 24/.

Каква катастрофа?  – “голямата, привлекателна” 

Вече стана ясно, че еднородни могат да бъдат всички части на изречението с изключение на сказуемото, причините за което бяха изяснени по-горе. Така, в зависимост от синтактичната си функция, еднородните части биват: а) еднородни подлози; б) еднородни допълнения /преки и непреки/; в) еднородни обстоятелствени пояснения /за място, за време, за начин, за количество и т. н. /; г) еднородни определения /съгласувани, несъгласувани, приложени и сказуемни.

2.1. Еднородни подлози.

Броят на еднородните подлози в романа на Генчо Стоев е твърде ограничен /около 50/. Морфологично изразяването им се осъществява предимно със съществителни имена и по-рядко с лични местоимения. В повечето случаи еднородните подлози се намират в началото на изречението.

“Оттам се вмъкват момчетата, торпилите, храната”. “Юмруци са били показвани, лакти“. “Мъка и въпроси имаше само     в ясните сини очи, а по яките зъби – дежурна радост”. “Сняг вали;

той и тя бързат със ските за хижата; през смърчовите стъбла вече грее прозорче...”. “Тя, а не друг ги накара да видят странния танц на сирените под звуците на тромпета”.

          2.2. Еднородни допълнения.

          Преобладаваща част от еднородните елементи в “Циклопът” влизат в състава на еднородните допълнения /над 220/. Значителният им брой предполага едно по-голямо разнообразие от части на речта, послужили за изразяване на еднородните елементи. Въпреки това, в романа преобладават еднородните части със съществителни имена, по-мълък е делът на тези, изразени с местоимение,   със субстантивирана  част на речта или  чрез  неизме-

няема част. Например:

          “А инак пуснати щяхме да цепим вече треви, папрати, храсти”. “От мен, от “Кашелот” и от”Щорм” – все близначни съдове – се иска да излизаме с маршова стъпка от залива и с маршова стъпка да се прибираме”.

          В синтаксиса допълненето, в зависимост от това дали е засегнато пряко или косвено от действието в изречението, се подразделя на два основни типа: пряко и непряко.

          2.2.1. Преки еднородни допълнения.

          “Имаше толкова парчета за презареждане. С тях браня кораба, екипажа, брега...”.

          2.2.2. Непреки еднородни допълнения.

          “Макар че времето е само за песни и музика...”. А там всичко си е наред; чувам за стария цех, за новия комбинат, открит тия дни...”.

          Ролята на предлозите тук като синтактични елементи е определяща, но не и единствена. В художествения текст на Генчо- Стоевия роман тяхната стилистична обагреност е в симбиоза с авторската информационно-експресивна насоченост и семантична дълбочина, с които ще се занимаем по-нататък.

          2.3. Еднородни обстоятелствени пояснения.

          Това е другата значима група от второстепенни еднородни елементи в разглеждания синтактико-повествователен свят на “Циклопът” /близо 180/. Обстоятелствата, подобно на допълненията, също се отнасят към сказуемната група, така че и тяхното изледване е в пряка връзка с по-силната или по-слаба зависимост от действието в изречението. От една страна, обстоятелствата за темпорални и локални уточнявания се отнасят към цялата изреченска семантика, от друга – обстоятелствата за начин пряко характеризират сказуемото. Казаното, разбира се, важи и за еднородните обстоятелствени пояснения.

          2.3.1. Еднородни обстоятелствени пояснения за място.

          “Ония с такива вуйчовци отдавна са запопени на завет, на сухичко”. “Кръвта продължава да струи по лицата им, по то-рпилите, по стените”. “...ще си остареят между Хонолулу и Хонгог, около Фиджи и Тонга”.

          2.3.2. Еднородни обстоятелства за време.

          “Нявга се гневях, че тук пъстреят халати – и зиме, и лете”.”Подир толкова дълга раздяла, винаги така – след седмици, след месеци...”.

          2.3.3. Еднородни обстоятелства за начин и сравнение.

          “Тя бронира нежно и топло душата му”. “Мирно и роман-тично звучеше това слово, както мирно и романтично звучат всички слова, изпети за падането на Троя...”. “И все пак то протича като ритуал, като поздрав между самотници”.

          2.3.4. Еднородни обстоятелства за количество и степен.

          “Ето, плуват си рибарски кораби – четири-пет парчета си плуват; разпрегнати плуват на миля, на две мили, на три мили едно от друго”. “Ето, след толкова стоене тук, ти имаш още много такава чиста водица, безкрайно много, безкрайно дълго – не за някакви хилядолетия”.

          2.3.5. Еднородни обстоятелства за причина.

          “Бе напрегнат, ала не от гняв, не от уплаха...”. “Матросът шофьор караше прилепнал над волана, изопнат и от скоростта, и от сънливостта, която искаше да победи”.

          Изключение от този вид еднородни части правят двойките обстоятелствени пояснения, свързани помежду си с помощта на изброителна интонация, при които второто обстоятелствено поя-снение конкретизира, уточнява първото. В такива случаи това второ обстоятелствено пояснение се определя като обособена част в изреченската структура. Подобни случаи, макар и рядко, също се наблюдават и в романа “Циклопът”: “Горе,  високо над тях, ще се появи зарево, по-ярко от слънцето...” /с. 75/. “И главата със слушалките бе устремена – напред, към искрите” /с. 155/.

          2.4. Еднородни определения.

          В краткото изложение на видовете еднородни части, свое подобаващо място имат еднородните определения, чийто брой в “Циклопът” възлиза на около 170, включвайки и отделните разновидности на този тип синтактични единици – съгласувани, несъгласувани и т. н.

          Подобно на допълнението и обстоятелственото пояснение, определенито се отнася към второстепенните части на изречението. Разкрива признак на предмета в изречението /определяемото/, който в повечето случаи е изразен с помощта на съществително име или субстантивирана част на речта, а често и с местоимение: “Предостатъчно силни и жестоки хора има по света и точно това е бедата”. “Предпочитах техните тесни, криволичещи притоци, а даже и там забавях крачка”. “Това го правеше предпазлив, доброжелателен”.

В някои случаи определяемото може да не бъде пряко изразе-

но в изречението. Неговата същност се определя от контекста или от граматическите белези /род, число/ на определението, например: “Чиста, топла и по-розова от нощес,  щеше  да спусне   клепки след

 последното слово” /с. 68/.

          Редица от наблюдаваните в романа на Генчо Стоев еднородни определения имат свои подчинени елементи, които разкриват допълнителна информация за изразения признак: “И морски кервани долу – като техни сенки върху вълните – уголемени, тромави, почти безопасни”. “Никой не му отвърна и той заследи с тях бавните, анемични светлинки по черното стъкло”.

          Интересни са случаите, в които тези подчинени елементи също образуват еднороден ред: “Ето го, пак е полепнало по телата ни и ако го погалите, неговите люспи ще се превърнат в покорен косъм на домашно животно: в златист или риж косъм на хрътка, на кон”.

          2.4.1. Еднородни съгласувани определения.

          Този вид еднородни части приспособяват граматическите си белези за род и число към граматическите показатели за род и число на определяемото, например: “Това го правеше предпазлив, доброжелателен”. “Червената, аварийна светлина облива всичко и телата плуват в нея като в своята собствена, изтекла и сетне разредена кръв”.

          В повечето случаи, когато се намират след определяемото, еднородните съгласувани определения се обособяват /виж при-мерите по-долу/.

          Обикновено съгласуваните еднородни определения се изра-зяват с помощта на прилагателни имена: “Нашият свят се състои от съществуващи проблеми – стари и нови”. “Бразди, които правиха малката лека ескадра голяма и тежка”; с причастия: “Тя бе застанала нейде далече, с наведена глава, като че диреше нещо изтървано, изгубено”. “...ще си остане непреброен; неприбран”; с числителни имена, които често се и обособяват:”...Помощникът не попита за другите, по-добри варианти, третия и четвъртия”.

          2.4.2. Еднородни несъгласувани определения.

          Несъгласуваните определения не “изравняват” своите морфологични показатели / род, число и др./ с определяемото. В повечето случаи от романа “Циклопът” този вид еднородни части се предхождат от предлог. Изразяването на несъгласуваните определе-ния се извършва предимно със съществителни имена, субстан-тивирани части или словосъчетания: “Красивите светлини на сушата, на мира и богатсвото пътуваха сякаш с нас”. “Това не би могло да бъде белег от игра; от запратен камък; от падане...”.“И  дълго пътувахме тъй под това обратно тракийско поле със снежните древни могили, с дерета”.

          2.4.3. Нееднородни съгласувани определения.

          В  изречението  могат  да  се  срещнат  две или  повече  от  две

 съгласувани определения, които поясняват едно и също определяемо, но нямат характер на еднородни части. Всъщност те не се свързват помежду си с помощта на съчинителен съюз или с помощта на изброителна интонация:”Той можеше да поспи след тежката празнична нощ, след новото неочаквано раждане на малката дъщеря или да прочете нещо от книгите на лавицата” /с. 79/.

          Примери като този не са рядкост в романа “Циклопът”. Докато еднородните съгласувани определения се свързват с определяемото непосредствено, разкривайки различни негови признаци, при нееднородните съгласувани определения връзката с определяемото се осъществява по друг начин. Вземайки предвид горните примери “тежката празнична нощ” и “новото неочаквано раждане”, ще установим, че в групата от нееднородни съгласувани определения само едно от тях пояснава непосредствено определяемото. Останалото /или останалите/ пояснява /т/ опреде-ляемото, взето заедно с неговото съгласувано определение, т. е. елементите “тежката” и “празнична” в първия пример, както и “новото” и “неочаквано” във втория, са  съгласувани определения. Раличието се състои в това, че “празнична” пояснява “нощ” /както и “нечаквано” пояснява “раждане”/ като изразява заедно с него едно понятие – “празнична нощ”, а “тежката” пояснява това цяло понятие-словосъчетание. С други думи, съгласуваното определение “тежката” не разкрива признак на явлението “нощ”, а на конкретен вид нощ – “празнична”. Аналогичен е случаят и с “новото неочаквано раждане”.

Различието между еднородните съгласувани определения и нееднородните такива намира израз в нееднаквата сила, с която се акцентува върху тях. Казано по друг начин, еднородните съгла-сувани определения получават равномерна логическа акцентност, докато нееднородните съгласувани определения са елементи на изречението, върху които се акцентува с нееднаква сила. Логически по-силно се изтъква началното съгласувано определение –“тежката празнична нощ”.

          Обособяването също не е присъщо на нееднородните съгла-сувани определения. Този синтактичен ефект би ги превърнало в еднородни, сравнете: “...тежката, празнична нощ..”, “...новото, неочаквано раждане...”.

          Наблюденията показват, че еднородните съгласувани опре-деления могат да разкриват признаци на различни предмети, ако определяемото назовава множество предмети /явления/ от един и същ вид. Оттук еднородните съгласувани определения могат да се възприемат като представители на отделни словосъчетания, от които само едно /най-често последното/ е с налично определяемо. Сравнете: “В неговия странен транспорт не допущат нито грозни, нито безгрижни, нито пък мрачни пътници”/“Циклопът”, с.39/ и: “В неговия странен транспорт не допущат нито грозни пътници, нито безгрижни пътници, нито пък мрачни пътници”.

          Нееднородните съгласувани определения не могат да раз-криват признаци на различни предмети от един и същ вид, т. е. не могат да се схващат като представители на отделни словосъчетания. В Генчо-Стоевия роман ясно се забелязва, че нееднородни могат да бъдат и три или повече от три съгласувани определения, когато поясняват общо определяемо: “Подводницата щеше да поеме срещу тези вибрации със своята тиха матова светлина, за да надзърне  в

Новия тур на играта”. “В същото време други светли тела, малки безпътни техни двойници, удряха тихо по черния мокър овал на корпуса”. В такива случаи определяемото се пояснява непо-средствено от най-близкото до него съгласувано определение, останалите поясняват не определяемото, а словосъчетанието, образувано от определяемото и определенията, които се намират вдясно от тях. В горепосочения пример се вижда, че определението  “тиха” пояснява словосъчетанието “матова светлина”, а “своята” – словосъчетанието “тиха матова светлина”.

          Отличителна черта в “Циклопът” е паралелната употреба на еднородни и нееднородни съгласувани определения като пояснения на общо определяемо. Този вид синтактично обединение се разпростира в две основни измерения:

A.   Обединение от група еднородни съгласувани определения, които са нееднородни части на изречението по отношение на друго съгласувано определение или на няколко съгласувани определения: “Сега към сборните шумове на външния, необятен морски простор се прибави тътенът от собствените двигатели” /еднородните съгласувани опреде-ления “външния” и “необятен” са нееднородни по отношение на съгласуваното определение “морски”/.

B.    Втората разновидност /сравнително по-широко разпростра-нена в Генчо-Стоевия роман/ е обединение от съгласувано определение и група съгласувани определения. Съгласуваното определение се явява нееднородна част по отношение на групата съгласувани, например: “Там, в празното място, оставаше нейната гъста, влажна топлина...” / “нейната” е нееднородно съгласувано определение по отношение на групата от еднородни съгласувани определения “гъста, влажна”/.

2.4.4. Еднородни приложения.

За приложението  Иван  Недев  казва: “Определение,  изразено

чрез съществително име, което дава друго название на предмета, назован от определяемото. Връзката между определяемото и приложението се осъществява чрез прилагане, откъдето идва и названието на тази второстепенна част” /Недев, 1992, с. 134/.

          Поради аналитичния характер на съвременния български книжовен език, прилагането е широко разпространен способ за съчетаване на главна и подчинена част в подчинително слово-съчетание, при което определяща е смисловата страна на синтактичната конструкция. Приложенията задължително се обособяват, когато са еднородни части на изречението и заемат  позиция след определяемото, например: “Падна, а горната част – главата, торсът и двете ръце... отмина”. “В командното съм, бутонът е натиснат и до мен пак пристигат разни херметизирани шумове: смях, мъжки историйки, момчешки грубости...”.

          Използването на еднородни приложения в “Циклопът” е силно ограничено. Техните избрителни, доуточняващи и смислово-характеризиращи оттенъци обаче са безспорни и внасят допълни-телен колорит в информационно-комуникативната изявеност на романа.

          2.4.5. Еднородни сказуемни определения.

          В раздела “Същност на еднородните части” бе обърнато специално внимание на проблема за еднородността при сказуемото. Изяснени бяха причините, поради които ред от сказуеми не се схваща като еднороден, както и случаите , при които се говори за еднородност при главната част на изречението, разкриваща по предикативен път признак на предмета /подлога/.

          В синтактичната наука се различават два вида еднородни части в рамките на съставното сказуемо – глаголни и именни. Те се наблюдават и в Генчо-Стоевия роман.

          2.4.5.1. Еднородност при глаголните сказуеми.

          “Тая реч можеше да бъде реставрирана и възприета само с голямо напрежение”.

          Обикновено, в словоредно отношение, глаголната форма с помощно значение заема позиция непосредствено пред основната глаголна форма на съставното глаголно сказуемо. В “Циклопът” обаче между тях в повечето случаи се вмъкват други части на изречението /допълнение, обстоятелствено пояснение/, което дистанциране може да се обясни с намерението на автора да акцентува върху лексикалното значение на “промъкналата се” синтактична единица, например: “А колегата отвъд гледа как се разтяга минутата, накъде се разтяга, за какво се разтяга и може да ти торпилира минутата, да я прегризе”.

          2.4.5.2. Еднородност при именните сказуеми.

Този вид еднородност е широко застъпен в занимаващия ни тук  роман,  което  придава  забързаност,  изчерпателност  и  особена

стегнатост на текстовия изказ.

Съставното именно сказуемо се изгражда от глаголна форма и име /т. к. говорим за еднородни части, ще трябва да отбележим, че броя на имената е най-малко две/. Оттук името означава признак, който се приписва чрез глаголната форма на предмета, назован от подлога в изречението. Тъй като глаголната форма в съставното именно сказуемо е предназначена да свърже два /при еднородните именни сказуеми и повече/ елемента на изречението – подлога и   името, тя се назовава с латинската дума “copula”,  която се превежда

на български език като “връзка, свързване”.

          Позицията на сказуемното име може да бъде заета от две или повече пълнозначни думи, свързани помежду си с помощта на съчинителен съюз или изброителна интонация. В такива случаи са налице еднородни сказуемни имена.

          На свой ред, глаголната форма не се откроява със свое собствено лексикално значение, поради което сама не изпълнява ролята на сказуемо в изречението. Обикновено като копула в съставното именно сказуемо функционира форма на спомагателния глагол “съм” или на негови синоними – “бъда”, “бивам”, “съста-влявам” и т. н. Например: “Знаете, че ви обичам, че самият аз съм кабелен, електронен”/ “Циклопът”, с. 153/. “Това бе голям, нераз-решим въпрос и Командирът го избягваше от години”  /“Циклопът”, с. 198/. “Че тя е добра и богата само ако поникне в почвата на добър и богат живот” / “Циклопът”, с. 212/. “Исках да бъдем справедливи, равни и нищо повече” / “Циклопът”, с. 42/.

          В “Циклопът” се срещат съставни именни сказуеми, в които има еднородни имена, образувани с помощта на непълнозначния глагол “стана” / “ставам”/: “Той стана лепкав, твърд, трябва да го дъвчем”. “Пък и самият град не става ли така по-търсен, по-свой”. “Главното стана лесно и просто”.

          Подобни случаи, според Ив. Недев и неговия “Синтаксис на съвременния български книжовен език”, могат да се третират като съчетания от глаголно сказуемо и сказуемно определение, поради факта че непълнозначните глаголи всъщност са “глаголи със задължителна лексикално-граматическа съчетаемост, която изисква употребата на име, означаващо признак на предмет, означен с подлога” /Недев, 1992, с. 93/.

          Следвайки посоченото от Недев, вместо за еднородност при сказуемните имена, трябва да говорим за еднородни определения /поясняващи подлога чрез сказуемото/ и когато глаголът в съставното именно сказуемо е непълнозначен. Така в случаи като следния: “Той стана лепкав, твърд, трябва да го дъвчем...” – еднородните елементи “лепкав” и “твърд” ще поясняват подлога “той” чрез посредничеството на глагола “стана”, въпреки че в граматиката съчетанието “стана лепкав, твърд” се определя като съставно именно сказуемо.

          В словоредно отношение именната част в съставното сказуемо по-често е в постпозиция спрямо глаголния елемент, например: “Всичко бе редно, нормално”. Особено интересни обаче се оказват случаите, в които имената са разположени преди глагола копула. При такава ситуация информационно-експресивния /т. к. става дума за художествен текст/ акцент се поема  в  още   по-висока   степен  от именната част на съставното сказуемо, съэдавайки усещането за своеобразна опоетизираност на белетристичния изказ: “И хубав, и умен, и смел е той, но с лошата орис да бъде въртян на твоето пръстче”/“Циклопът”, с. 51/. “И вълшебник съм, и ясновидец”   /“Циклопът”, с. 51/.

 

3. Свързване на съставките в еднородния ред при романа “Циклопът” на Генчо Стоев.

          Главният формално-структурен белег на категорията еднородни части е съчинителното свързване на съставките на еднородния ред. То може да бъде осъществено двояко – съюзно и безсъюзно /паузово/,  и е в пряка връзка с разположението на отделните елементи в съчинителния ред. Типът съчинително свързване се отразява върху интонационно-смиловите характе-ристики на еднородните части. В този ред на мисли съюзно свързаните еднородни елементи /особено тези със съюза “и”/ в повечето случаи образуват една интонационна и синтактична цялост, засилваща се често и от подчинението на еднородния ред спрямо определена опорна дума, например: “Смътна ръждива светлина е ръмяла по хора и предмети, ден и нощ като скучен есенен дъжд.../“Циклопът”, с. 86/.

                             е ръмяла – по тях /“хора и предмети”/

                             е ръмяла – непрекъснато /“ден и нощ”/  

          От друга страна, безсъюзното свързване, осъществено инто-национно или паузово, създава условия за обособяването на всяка еднородна част от еднороден ред в отделна синтагма, например: “Проверката установява: въэприятията са реални - наистина тихо, наистина чисто” /“Циклопът”, с. 46/. “За да докаже душата своята годност, своята пъргавина, своето предимство /“Цикло-път”, с. 179/.

          Тук е мястото да се отбележи, че информативно- неразложимата част, в която се превръща еднородният ред, понякога може да се окаже или възприеме като синтактично неделима.  Сравнете: “...че един незнаещ старец, преживял много войни и много смърт, гасне мирно и тихо – не според установения ред...”  /“Циклопът”, с. 141/ и: “...че един незнаещ старец, преживял много войни и мнго смърт, гасне спокойно – не според установения ред...”.

          Лексемите “мирно” и “тихо” отговарят на всички изисквания за еднородност – функционират като една синтактична единица, свързани са със съюза “и”, но в същото време могат да се заменят в структурно-семантично отношение с една дума, както се вижда от примера по-горе.

          В съвременната  българска  граматична  литература  фразеоло-

гичните неделими словосъчетания остават извън полезрението на еднородните части. Възприемането им като една цялостна конструк-ция, добила “вторична” номинативна отнесеност, поражда разглеждането им в отделните параметри на фразологията като дял от лексикологията.

          Освен фразеологизмите, към категорията на еднородните части не се отнасят и елементите на изречението, които се свързват помежду си с помощта на съчинителен съюз или изброителна интонация, но изпълняват различни синтактични функции, например: “Кой и кога я беше откъснал от мене...” /с. 67/.

          В “Циклопът” се натъкваме на още една особеност, която може да илюстрира диференциацията на еднородните елементи от други - разнородни – части на изречението. Това са общите пояснения, които притежават еднородните части: “Логично бе да се каже, че извън законите и морала на стъргалото те могат да се окажат без задръжки”  (еднородните части “законите” и “морала” са пояснени от общото несъгласувано определение “на стъргалото”).

          По-чести обаче са случаите в романа на Генчо Стоев, при които отделните части в еднородния ред притежават отделни пояснения – “А там всичко си е наред; чувам за стария цех, за новия комбинат, открит тия дни...”. “А от подаръците не я обиждаха само букетът цветя и бутилката коняк”. “Трябват само три неща, за да се получи шикалка: здрав дъб, сочен дъбов лист, добри инстинкти на женското насекомо”. “А натискът пътува навред – в затворените бутилки на злия дух – и тук по морското дъно, и горе по светлите небеса”.

          Срещат се случаи, в които пояснения на еднородните части са подчинени изречения: “И при мен е така, и при колегата, с когото може би ще се дуелираме”; или пък обособена част: “А много лесно ми се удава следната картина: изцъклени очи, изплезен език и яки обиграни бедра, вплетени в ключ около шията на мъжа”.

          Този  тип  синтактично  моделиране  на  изречението  влиза   в

благозвучен диалог с друга /не по-малко характерна/ особеност на романа “Циклопът” – многократното повторение на едни и същи пояснения към еднородните части в един еднороден ред, например: “Вгледан в него, чрез него, аз отново виждах теменужните бели степи, теменужния сняг и теменужните бели мечки”. “Това си беще главният ключ, връстник на главната любов, на главното жилище”. “Тя разчита вече само на своя личен морал, на своите лични сетива”.

          В художествения текст този вид пояснения са със засилена употреба, подчинена на разнообрзни стилистични аспекти. Така в “Циклопът” тяхната авторова метафорична  употреба  /виж “темену-

жните бели степи”, “теменужния сняг” и т. н./ има както експресивно-оценъчна стойност, така и ярка семантико-инфор-мационна знаковост, отнасяща се към една по-различна свето-възпримателна позиция, към едно по-различно денотативно осмисляне – тези на сливащия се с персонажа авторов психолого-драматичен субективизъм. Поясненията към еднородните части в романа съдържат в себе си засилена контекстова зависимост, която извън целостта на текста би била абсолютно двусмислена и непонятна. Повторението на едни и същи пояснения подсилва значението на отделните елементи в еднородния ред, но откъм една тяхна конкретна страна на полисемантичната им функция. Сравнете: “любов” – “главна любов”; “ключ” – “главен ключ”; “жилище” – “главно жилище” и др.

          В друг аспект, тези повторения още веднъж аргументират общия структурно-смислов заряд на еднородните части и допри-насят за тяхното доуточняване и разнообразяване, въпреки че понякога тази “претрупаност” от пояснения към еднородните части засилва усещането за тромавост и “излишна” обяснителност на изказа.

          Върху синтактичните /структурни и смилови/ признаци на еднородните части, произтичащи от начините на свързване, се отразява и характерът на самия съчинителен ред, който бива отворен или затворен.

Отворенни  са  редовете,  които  са  образувани  от  еднородни

части, паузово съединени или свързани с повторителен съюз, например: “Знаете, че ви обичам, че самият аз съм кабелен, електронен” /“Циклопът”, с. 153/.“Прекалено дълго ли съм водил и кораби, и момчета, и идеи из тия бездни?” / “Циклопът”, с. 209/.  “В командното съм, бутонът е натиснат и до мен пак пристигат разни херметизирани шумове: смях, мъжки историйки, момчешки грубости” /“Циклопът”, с. 212/.

          Отвореният ред  създава  впечатление  за   неприключеност  на

изброяването, сигнализира за възможността или необходимостта от допълване на еднородния ред с нови елементи. В “Циклопът” тази незавършеност се откроява и пунктуационно с многоточие: “Имаме толкова парчета за презареждане. С тях браня кораба, екипажа, брега...”. “И молеше пеленга, и викаше за нов ултразвук – на две мили; на три...”.

          Отворените еднородни редове включват елементи , които имат различни синтактични функции /на допълнение, обстоятелство и др./, но особено впечатление в Генчо-Стоевия роман правят еднородните подлози: “Оттам се вмъкват момчетата, торпилите, храната”. “Но сега и те, и Командирът не потърсиха истински мъртвите...”. Понякога подлозите от отворения еднороден ред изцяло се препокриват с битийни или именни изречения /т. е. такива, които съдържат главен елемент, изразен чрез съществително име, и означаващи битие на предмета/, например: “Сребристи пръсти, сребристи бедра”. “Аз съм изумен, докторе”, говореше зад него Помощникът, бившият Помощник. Рутина, интелект...”.

          Що се отнася до затворените еднородни редове, при които отделните съставки се свързват със съединителни /най-често чрез съюза “и”/, отделителни и съпоставителни съюзи, се сигнализира приключеност на изброяването, завършеност и изчерпателност на еднородния ред. Изключение правят повторителните съюзни връзки /виж по-горе при отворените еднородни редове/, оставяйки след себе си усещанего за незавършеност и недоизясненост на изброителния ред. Съюзната връзка често внася и допълнителни семантични отсенки на еднородните части: “Радостно или тъжно, чувството ми имаше нужда от тях, радостно или тъжно, викнах...” /“Циклопът”, с. 62/. “По-нататък чернее неравната стена на върбите и каваците. Зад тях са реката и мостът” /“Циклопът”, с. 24/.

          По-широко приложение в “Циклопът” намират затворените еднородни редове, в които съюзът “и” изпълнява приключваща, “затваряща” функция, нещо характерно изобщо за българския книжовен език. Например: “От мен, от “Кашелот” и от “Щорм” – все близначни съдове...”. “Върни водата в манерката и отново налей канчето; отвисоко наливай в манерката, та да напоиш първо окото, ухото и чак тогава гърлото”.

          Също така, чести са и случаите в романа на двучленни затворени редове със съюза “или”: “...Спадат или нарастват оборотите на чуждите витла и какво са решили ония – бягство или нападение”. “Скафандърът му потрепваше – от ужас или от екстаз”. Срещат се и такива /макар и по-ограничено/ със съюза “а”: “Не сняг, а гъжви от бяла сол обвиха челата им...”.

Още  при  първо четене  на  романа  се  откроява  превесът  на

отворения тип еднороден ред, въпреки че при по-подробно вглеждане в повествователния изказ се забелязва и друго – където има отворен еднороден ред, често се среща и затворен такъв. В продължение на страници, освен че се натъкваме на едно изброяване и една обяснителност, които са в подчертан стремеж да се провокират читателските асоциации и анализи, се сблъскваме и с една строга, ясна и “стегната” авторова позиция. Сблъсъкът на двата вида еднородни редове говори за интересна игра със структурата не само на  изречението, но и на текста като цяло.

          Отделните съюзи и връзките, които осъществяват, пораждат  и

разнообразни синтактико-стилистични значения на еднородните части в романа “Циклопът”.

          3.1. Съединителни синтактични отношения.

          Съединителната връзка между еднородните части може да бъде изразена с помощта на съчинителни съюзи, изразяващи съединително значение, или безсъюзно, с помощта на интонацията.

          3.1.1. Съюзът “И” / “И – И”/.

          В романа на Генчо Стоев за съединително свързване между еднородните части най-често служи съюзът  “и”. Обикновеното му използване между последните две еднородни части е индикация, че изброяването вече е приключило: “Но всъщност не съществува особена разлика между едното, другото и третото”/с. 35/.

          Когато се повтаря пред еднородните части /т. нар. поли-синдетон/, “и” изпълнява ролята на усилваща частица, което неминуемо води до нарастване логическото изтъкване на отделните еднородни елементи. Така те получават определена експресивна окраска, т. к. всяка част е интонационно и смислово подчертана и увеличава информационната си същност в цялото изречение, а оттук и в текста.

          Този вид свързване в “Циклопът” е широко разпространено както при еднородните допълнения, така и при определенията и обстоятелствените пояснения. Срещат се и единични случаи при еднородните подлози: “Попитах Мария; и Захария също; и Десислава...”. “И макар че за накрая пазим и дивеч, и гъсти вина, много блюда остават неначенати, много чаши неотпити”. “Не ще и дума, когато един щаб реши да изпрати някого в леговището на противника, той избира и смел, и подготвен, и убеден екипаж”. “И веселието е кауза, и опияненито за някой; и любовта; и сластолюбието; и пълната им липса дори”. “Просто необходимо е да бъдем видени, и то не само от борда на черния хамал, от борда на белия експрес”.

          В    редки    случаи   съюзът   “и”  свързва   еднородни    части, обединени по двойки, които пък двойки , от своя страна, се свързват

с помощта на интонацията, например: “Лети вече сред пълководци и центуриони, сред императори и царе, сред адмирали и матроси редници”/с. 93/.

          В “Циклопът” обаче не е рядкост свързването на еднородни части с повторителния съюз “и-и”, при което еднородните елементи придобиват противопоставителни, спрямо едни-други, семантични функции /понякога еднородните части са и антоними/. Например: “Ще са ги отписали вече всички щабове – и чуждите, и своите”. “Тя тръгна със своята грижа – и истинска, и неистинска...”. “Петнадесет години плавам по ръба между природното и антиприродното”.

За да се засили логическата стойност на еднородните части, те /както се вижда от примерите/ често се и обособяват или се съпровождат от синтактични единици с обобщаваща функция, като повтарящият се съюз “и” отново изпълнява усилваща роля между отделните елементи в еднородния ред: “Всичко работеше пред сънните му сетива: и перископът, и шумопеленгаторът, и екипът за контрол на баластовите цистерни, и радиокабината, и нишата на радара, и тая на антирадара”.

3.1.2. Ролята на съюза “НИТО-НИТО” / “НИ-НИ”/.

          В множество изречения на “Циклопът” логическото подчер-таване на всяка еднородна част се постига чрез двойния съюз “нито-нито”/или краткия вариант “ни-ни”/, изпълняващ ролята и на  съединителен, и на съотносителен съюз. С негова помощ се постига и усилване на семантичната изразеност на отделните елементи в еднородния ред.

          В романа най-значителен дял еднородни части, свързани с посочения съюз , се пада на еднородните допълнения – 6, например: “Денят си бе здрачен, небето ниско, прихлупено, нямаше ни слънце, ни облак, ни сянка, ни вятър, а там продължаваше да тъмнее”. “Нямаше разсъблечен командирски торс, нито един старши кител, нито една младша фланелка”. Следват еднородните обстоятел-ствени пояснения – 5: “Нямаше мотори и корпуси никъде – нито зад нас, нито пред нас, нито отгоре, нито нейде встрани”. “И вече не бях нито край трапезата, нито в домашния хол, нито върху тревата”. Най-малък се оказва делът на еднородните определения, свързани с “нито-нито” – 2: “В неговия странен траспорт не допущат нито грозни, нито безгрижни, нито пък мрачни пътници”.

          Частицата “нито”, поставена пред второстепенни части, образува т. нар. “частичноотрицателни изречения”, както впрочем се забелязва и от примерите по-горе. Съюзът “нито-нито” обаче не намира място пред еднородни подлози в Генчо-Стоевия роман. Поставен пред тях, той би засилил смисловото и интонационното им подчертаване, както и би им донесъл допълнителна експресивна окраска.

          3.1.3. Съюзът “КАКТО – ТАКА И”.

          Използването на съюза “както-така и” е ограничено до един-единствен път в романа “Циклопът” и то в рамките на пряка реч:        

“ - Виждам         - потвърди Докторът. – Но питам за друго: ще бъдете ли в състояние да оцените бързо и безпогрешно както равнището на непознатото, така и целесъобразността на своите действия?”.

Така той свързва /едновременно и логически подчертава/ две съотносителни еднородни части, равностойни  в  информационно отношение, а от друга страна, носи в себе си и значението на елемент за сравнение.

3.1.4. Съюзът “ПОВЕЧЕ – ОТКОЛКОТО”.

          Този двоен съюз свързва еднородните части, означаващи понятия, при които първият елемент е в по-силна изявеност от втория, напр.: “То бе повече шепот между съзаклятници, отколкото заповед”. “Устните още бяха там, ала по шията чувствах повече дъха на момичето, отколкото тях”.

          В някои случаи едната част от съюза се изпуска или заменя с друга част на речта, като, разбира се, се запазва различната степен на изявеност на еднородните части, например: “По-лесно ще запокитиш нанейде вселената, отколкото перото си” /”Циклопът”, с. 21/.

          3.1.5. Съюзът  “САМО” / “НЕ САМО”/.

          Ролята на този съюз в текста на “Циклопът” е доста интересна, а и противоречива. Общото схващане на съюза “само” /“не само”/ като противопоставителен, силно се разколебава при един смислово-стилистичен преглед на романа. Ролята му е по-често присъе-динителна, с доуточняващ характер и градиращ ефект при еднородните части, например: “Мъничко, само зрънце, само идея за пипер, нищо повече”. “... и понесени тъй, всички заедно чувстват, че изпреварват не само покойните и живите, не само другите добри хора в другите добри коли”.

          С тези си функции съюзът “само” / “не само”/ се доближава до най-често употребявания от Генчо Стоев съюз “и-и”, с който понякога може и да бъде заменен. Сравнете: “... и понесени тъй, всички заедно чувстват, че изпреварват и покойните, живите, и другите добри хора в другите добри коли”.

          В Генчо-Стоевия роман еднородните части, предхождани от съюза “не само”, образуват отворен съчинителен ред, който логически “изисква” доуточняване с друг или други еднородни елементи, въведени от съюзи като – “но и”, “ами и” и т. н. Различието се крие в това, че те липсват, което пък неминуемо създава впечатление за незавършеност на изказа, за неизчер-пателност на смислово-интонационната изреченска структура, например: “Просто необходимо е да бъдем видени, и то не само от борда на черния хамал, от борда на белия експрес”.

          Подобно усещане се създава и когато въпросният съюз свързва еднородни части в начална изреченска позиция. Тук обаче, наред със засилената експресивност, логическото подчертаване на втория еднороден елемент е в по-висока степен: “Не само с рамо, не само с гръд са се отласквали един от друг”.

          Всъщност този вид свързване /чрез повторителен съюз/ семан-

тически се доближава до безсъюзната връзка /асиндетон/. Към синтактичната верига лесно могат да се добавят нови еднородни елементи, с което да се засили стилистичният ефект от литературния език, да се изтъкне неговата живост, стегнатост, напрегнатост или динамичност.

          Безсъюзното свързване /както и това с повторителен съюз/ в “Циклопът” води след себе си по-скоро нагнетеност и сложна психологическа еволюция на Аза-герой, преекспонирани в един нереален(?!), свръхзакодиран и анализиращ сам себе си свят: “Вкъщи предпочитам да стъпвам бос, приятно е да усещам мозайката, паркета, килима, вместо горещите релси, вместо пода от мазна стомана” /с. 46/.

          3.1.6. Съюзът “А СЪЩО ТАКА /И/”.

          Подобно на съюза “и”, той също свързва еднородни части, чрез които се изразява прибавяне на факт /факти/ към друг факт /факти/. В “Циклопът” съюзът “а също така и” свързва доста раздалечени в структурата на изречението елементи: “Имаше и стари ветроходни подводници – каравели; те използват с платната си енергията на подводните течения; а също така и подводни атомни крайцери” /с. 91/.

          3.1.7. Съюзът “АКО НЕ И”.

          “Обстоятелството странно, ако не и обидно”/с. 104/.

          3.1.8. Съюзът “АКО НЕ - ТО”.

          Съюзът посочва несигурност на факта, изразен с първия компонент на еднородния ред и убеденост във втория, въведен с “то”: “...но естествено е също така, че тя ще се обади някога, някому, някъде – ако не през това денонощие, то през второто или третото” /с. 140/.

3.2. Противопоставителни синтактични отншения.

В “Циклопът” представители на този вид синтактично свързване са съюзите “а”, “но”, “ала”. С тяхна помощ се свързват еднородни части, при които втората част се противопоставя на първата или се съпоставя с нея. При прочита на романа става ясно, че този вид свързване не се откроява с особено предпочитание от автора. Разбира се, едва ли той би поставил пред посланието и внушението на своя текст изреченските /текстовите/ връзки, но безспорно е, че последните са важен индикатор за творческия му езиков и световъзприемателен усет, както и важен пътеводител на възприемателя-читател, който, тръгвайки от видимото, ще се докосне до неусетното, до скритото.

          3.2.1. Съюзът “А”.

          Съюзът “а” изразява противопоставителни синтактични отношения, когато при еднородните части е употребена отри-цателната частица “не”, например: “И вече бе готов да повярва, че тук се любят не просто един мъж и една жена, а техните мъжки и женски флуиди, безгранично проникнали един в друг...”  /“Циклопът”, с. 29-30/. “... ала сега усетих неловкост; защото днес питах не като командир, а като частно лице, като баща”  /“Циклопът”, с. 71/.

          След като частицата “не” се намира пред първия елемент от групата еднородни части, тя прогнозира и изисква наличието на втория  и елемент. Невъзможно се оказва съществуването на изречението като нормална комуникативна единица без този втори компонент, например: “И вече бе готов да повярва, че тук се любят не просто един мъж и една жена, а...”.

          В случай, че частицата за негация стои след съюза “а”, вторият елемент от еднородния ред може да бъде изпуснат, без това да наруши функцията на изречението като структура и като средство за словесно общуване, сравнете: “Сам ще си крачи глупакът, развял гащи вместо знаме, и ще забавлява хората безплатно и поучително, а не като комиците” /“Циклопът”, с. 22/ и: “Сам ще си крачи глупакът, развял гащи вместо знаме, и ще забавлява хората безплатно, поучително...”.

           Става ясно, че  при  такова  свързване  броят  на  съставките  в 

еднородния ред може да бъде и повече от два, което, в стилистичен аспект, е интересно композиране на противопоставяне с изреждане и градация на еднородните части. Ето и още един случай на свързване със съюз “а” и отрицателната частица пред втория елемент от еднородния ред: “Тя, а не друг ги накара да видят странния танц на сирените под звуците на тромпета” / “Циклопът”, с. 191/.

Любопитен се оказва и пример от романа “Циклопът, при който съществува проблемност относно дефинирането на елемен-тите като еднородни или като части на отделни изречения: “Рядко лаеха минувачите, а деца – никога. Всъщност всяко едро куче по света пази децата” /с. 20/.

Възприемането на лексемите “минувачите” и “деца” като еднородни, на пръв поглед, и свързани с противопоставителния съюз “а”, се разколебава от факта, че в структурен план участъкът “... а деца – никога” може да се възприеме като непълно /елиптично/ изречение с изпуснато, но подразбиращо се контекстуално, сказуемо – “... а деца не лаеха никога”. Още повече това се сигнализира и от заместващото тире, както и от липсата на едновременно членуване на двата елемента “минувачите” и “деца”. Оттук можем да заключим, че в случая не става дума за еднородни части, а за отделни предикативни единици, т. е. за сложно съчинено изречение.

Често съюзът “а”  притежава  по-скоро  присъединителен, а  не противопоставителен характер, напр.: “Лъчите, а след тях и екраните на двата съседни кораба по стъргалото промълвиха едновременно: “Той!” /“Циклопът”, с. 104/. Характерно за този случай е, че частицата за отрицание “не” липсва в изреченската структура, а еднородните части - “лъчите” и “екраните на...” – взаимно се допълват и доуточняват.

3.2.2. Специфика на съюза “НО”.

          В сравнение със съюза “а”, свързването на еднородни елементи с “но” изразява по-висока степен на противопоставяне със специфичен стилистичен оттенък на ограничаване. Съюзът “но” винаги противопоставя нещо, което не е очаквано, а двете страни на конструкцията не могат да бъдат едновременно членувани: “- Стра-шен, но все пак ти” /“Циклопът”, с. 100/. “... различни семафори насочват пътища нагоре, надолу, назад и напред – но все из морето” /“Циклопът”, с. 25/.

          В по-чести случаи съюзът “но” в романа “Циклопът” се явява в съчетание със съюза “и”. Така полученото съчетание “но и”, при-добива добавящо и доуточняващо значение, например: “Та ще прегръщаш цевта и грубо, и нежно, с гърди, с лакти, но и с върха на пръстите”/с. 78/. “Без покоя на дълбоките пластове и без движение горе, без баласт, но и без мотори овалният корпус се люшкаше от хълбок на хълбок при всяка вълничка, при всяко докосване на тия протегнати към него ръце” /с. 190/.

          С подчертано разговорен характер са синонимните варианти на “но” – съюзите “ама” и “ала”, в следващите изречения от романа: “Броени бяха те, само двадесет, ама все за предпочитане” /с. 79/ и “Накрая щяха да се поизучат един друг, с отдалечени глави, с присвити очи и да задушат ония удобни, ала вече посърнали утешения”/с. 30/. “Мирна среща, като между добри сондьори, край добро, ала неочаквано находище” /с. 198/.

          Употребата на тези съюзи придава на художествения текст особен колорит, който, в глобален романов мащаб, изважда Генчо-Стоевия езиков ареал от “строгостта” на книжния изказ, за да го до-ближи повече до непринудеността и живостта на разговорната реч.

          Съюзът “но” е сравнително слабо застъпен в “Циклопът”, въпреки че по значение той стои близо до това на съюза “а”. Употребата му се ограничава до два-три примера, като не се наблюдават и случаи, в които да битува в изречения с еднородни елементи /т. е. да осъществява връзка между тях/ заедно с отрицателната частица “не”. Това явно отстъпване от широко приложимата в съвременния български език съюзна връзка, би могло да се обясни с търсенето на нови пътища от автора, в езиковохудожествен аспект, за възприемане и общуване със света на

пречупващите се едни в други идейни композиции.

          3.3. Разделителни синтактични отношения при еднородни-те части в романа “Циклопът”.

          Разделителните синтактични отношения продиктуват необходимостта от разграничаване и избор на една от две или повече възможности за установяване на връзката между еднородните компоненти и общата им част. В този ред на мисли раз- делителната връзка не допуска паралелното /едновременното/ отнасяне на еднородните части към думата, към която смислово и синтактически принадлежат.

          Съотносителната връзка в романа “Циклопът” е често срещано явление при еднородните части и се изразява чрез разделителните съюзи “или”, “или-или”, “ту-ту”, “ли-ли”, “коя-коя”. Всички те, с изключение на съюза “или”, са двойни и се поставят пред всяка от еднородните части.

          3.3.1. Съюзът “ИЛИ” / “ИЛИ-ИЛИ”/.

          Общото значение на съюза “или” да изразява алтернативност, т.е. да свързва две еднакво възможни по значение еднородни части, се проявява и в Генчо-Стоевия роман. Факт е, обаче, че съюзът може да има както разделителна, така и неразделителна употреба. От значение е и това доколко авторът се стреми да акцентира върху една или друга част на еднородния ред и как в контекстуален план се възприема връзката със съюза “или” от реципиента на худо-жествения текст.

          Примерите в “Циклопът”, при които се употребява съюзна връзка “или” /включително съотносителната с “или-или”/ при еднородните части наброяват около 20.

          Разделително значение носи съюзът “или” в тези от случаите, при които двете възможности в еднородния ред не могат да бъдат изпълнени едновременно. Така посоченият съюз сигнализира възможността за избор и може да се повтори пред първата част от реда, например: “Тогава момчето видя конници върху могилите, самотни или на групи, да се изрязват черни върху пламналата далечина” /с. 24/. “Скафандарът му потрепваше – от ужас или от екстаз” /с. 113/. “Но правят го някои, от много смелост или от много страх” /с. 186/.

          Съюзът “или” има по-скоро съединително, отколкото разделително значение, когато създава впечатление, че възможностите на отделните еднородни части не се изключват взаимно, а се допълват или доуточняват: “Едно истинско “лека нощ”, поемано веднъж на всеки двадесет и четири часа, е най-добрият хап срещу летаргията, апатията, симбиозата или   новото неизвестно название на това явление” /с. 91/. “А  онзи,  кой-

то без да е застрашен, пристъпи към систематичното унищожаване на други разумни раси или видове, извършва геноцид” /с. 109/.

          Поставянето на “или” пред всяка от еднородните части означава изброяване на предмети, явления, които са еднакво възможни да се появят. Особеност на “Циклопът” се оказват многочленни еднородни редове, при които писменото фиксиране на съюза “или” пред някои от еднородните елементи /обикновено първия/ се изпуска, в резултат на което отделните еднородни части получават различна по степен смислова акцентност, например: “Ново дърво ще се появи само ако оттам са минали смърто-ностният лишей, гороломът или брадвата” /с. 20/. “Виждат валса или тангото на торпилите, или техния рокендрол” /с. 87/. “След четвъртата, петата или шестата той, заслабнал и прояден от тайното оръжие на тоя кораб, изгарящ от температура, ще се покае, на колене ще моли да го пъхнат в ония тръби...” /с. 105/.

          От друга страна, тази “синтактична подробност” от Генчо-Стоевия роман придава завършеност и понякога усещане за изчерпаност на еднородния ред.

          Свързването на  еднородните  части със съотносителния  съюз

 “или-или” води след себе си разделително значение, както и принципа на взаимоизключването, при който съществуването на единия елемент прави възможността за битуване на другия нео-съществима, например: “Между пясъчните дюни там можеш да се скъташ или добре, или завинаги” /”Циклопът”, с. 186/. “Най-слу-чайно, обаче, ако се вгледаш ще видиш, че то е много окато, че превръща тия стотинки или в пастели, или в диоди” /”Циклопът”, с. 199/.

          3.3.2. Употреба на съюза “ТУ-ТУ”.

          Сложният съюз “ту-ту” е синонимен по отношение на пов-тарящия се “или” и също се радва на голямо внимание в романа “Циклопът”: “Пристъпих напред, седнах, а тя поостана, с ръка на бравата, с очи ту в мен, ту в цигулката” /с. 50/.  “Не знаеше май къде точно трябва да кацне и увиснал горе, с поглед ту към гирляндите, ту към сенките по ръба, вдигна ръка към тила и се почеса веднъж-два...” /с. 130/.“Разпраната водна плът се мяташе често връз нея – ту гъсто зехтинена, ту дантелено бяла” /с. 159/.

          Обособяването на еднородния ред усилва семантико-стилистичната функция на съюза “ту-ту”, привличайки читателското внимание и интерес, а самият съюз означава “смяната на нещо с друго”, но в известна последователност. Така еднородните части не попадат едновременно в обсега на вниманието, а в същото време се запазва идеята за колебливост, присъща  на  разделителните  синтак-  

тични отношения.

          3.3.3. Съюзът “ЛИ-ЛИ”.

          Вече стана ясно, че разговорната украска не е чужда за езиковата структура на романа “Циклопът”. С този стилистичен нюанс се откроява и съюзът “ли-ли”, срещащ се в един-единствен случай и то като съотносителен, при еднородните части: “Помощникът бе прегърнал ствола на перископа и гледаше нейде – в нощта ли, в деня ли, в джазови гирлянди може би” /с. 157/.

          Връзката “ли-ли” придава особена експресивност на худо-жествения текст, една ярка опоетизираност на повествователната реч, задаваща нови интерпретаторски провокации и усещания. В своя семантичен заряд съюзът “ли-ли” е израз на търсещата душевност, на лутащия се между известно и неизвестно, между предполагаемо и очевидно личностен взор, като идеята не е в това кое ще бъде избрано, а какво е провокирало търсенето.

          3.3.4. Връзката “КОЯ-КОЯ”.

          Един-единствен път при свързването на еднородни елементи в “Циклопът” се среща и връзката с местоимението “коя”. Съотносителният характер тук по-скоро отстъпва давайки основно значение за прибавяне, за изреждане на дадени предмети, понятия и т.н., например: “Две-три бутилки се гмуркаха и бляскаха пак, коя по-лека, коя по-тежка, тъмни бутилки от добро стъкло...” /с. 196/.

 

          Изборът между разнородно, еднородно съчинително и еднородно паузово свързване е в тясна връзка с особеностите на авторовия стил, усет , намерения и т.н.

          Изследването на видовете съчинителни съюзи, стилистичната им функция и принос за развитието на повествователния език на “Циклопът” е полезно не толкова за тези, които търсят приликите и разликите с особеностите на книжовния български език, колкото за онези, чийто читателски взор е насочен отвъд първосигналното, отвъд буквалното и познатото. Защото акцентът върху тези “малки” съюзни връзки преобръща представата за художественост на реципиента, като от значение е не колко пъти са употребени съюзите “и”, “ту-ту”, “но” и др., а защо точно тук, какво е наложило тяхната роля или какво предлагат те като смисъл и внушения?!

          В чисто граматичен акспект, употребата на съчинителен съюз или пауза е задължително там, където разнородното свързване е невъзможно. Когато еднородните части са свързани със съчинителен съюз /с изключение на “и”/, последният не може да бъде заменен с пауза ли разнородно свързване.

Наблюденията върху “Циклопът” открояват и факта, че раз-нородност не може да съществува  при подлози, предпоставени  не-

съгласувани определения и преки допълнения, както и при прило-женията, несъгласуваните определения и непреките допълнения с еднакви предлози.

          Самите членове на съюзното свързване по принцип нямат общи семантични признаци, а се съпоставят според позицията, която заемат един спрямо друг или заедно спрямо трети член, както е при разглежданите в настоящата работа еднородни части.

          Като обощение можем да отбележим, че значението на съюзите при еднородните елементи зависи от типа на свързване, от характера на синтактичните единици, които се свързват, и накрая, но не на последно място, от логическото съдържание на изречението.

 

          4. Предлозите при еднородните части в романа “Цикло-път”. Място и роля на служебните думи в синтактико-структурната специфика на усложненото просто изречение.

          Аналитизмът в съвременния български език е една от основните предпоставки за засилената употреба на предлога /лат. praepositio/ в структурно-семантичното ядро на изречението и в текста като цяло. Предлогът винаги е препозиционен и за разлика от пълнозначните /назоваващи/ думи, изразява своето значение при синтактичните връзки, в които влиза, отразявайки отношения в духовен или в предметен аспект.

          Върху важната роля на предлозите спира своето внимание изтъкнатият български езиковед Константин Попов: “Предлозите – сочи той – са неизменяеми по форма служебни думи, чрез които се изразяват синтактически и логически отношения на другите думи в изречението. Те са лишени от самостоятелно лексикално значение, от ударение и се употребяват като проклитики към други части на изречението” /Попов, 1974, с. 219-220/.

          Върху несамостоятелната роля на предлозите и с изследване на тяхното значение се занимава и проф. Станьо Георгиев, който в своята “Морфология на българския книжовен език” отбелязва: “Предлогът е служебна дума с обстоятелствено, обектно или определително /качествено/ значение, с което се изразява смислово-синтактичното отношение и зависимост между субстантивите – съществителните имена или други думи /прилагателни, числителни, местомения и др./ в ролята на съществителни, и останалите думи в изречението” /Георгиев, 1999, с. 96-97/.

          Наред с голямото присъствие на предлози при еднородните части в романа “Циклопът”, съществува и проблемът за задължи-телното или не участие на проклитиките в структурата на едно-родния ред, кога и по какви причини могат да се изпускат вътре в реда, без да се намират пред всяка еднородна част. Следва  въпросът

как присъствието или липсата на предлози ще се отрази и върху семантико-стилистичните качества на еднородните части.

          Преди всичко обаче, нека спрем вниманието си върху разнообразната палитра от предлози и значението, което имат при еднородните съставки на Генчо-Стоевия роман.

          4.1. Видове предлози и тяхната стилистична значимост при еднородните части на романа “Циклопът”.

          Всички еднородни елементи /с изключение на еднородните подлози и еднородните преки допълнения/ могат да бъдат предхождани от предлози, които практически представляват направляващ компонент в отношението им с опорната част в рамките на простото изречение, напр.: “Обточеното вътрешно пространство е срязано на малки късове, на цилиндрични помещения” /“Циклопът”, с. 20/. “Как е имало телеграми от Истанбул, от Виена, от София да питат поради каква причина е спрян “Ориент-експресът” /“Циклопът”, с. 25/.

          С най-значителен дял предлози в романа се откроява групата на еднородните обстоятелствени пояснения /близо 90/: “Иззад пипалата на облака машинистът крещи нямо, с наядено лице, с избелял глас” /с. 23/. “Бяха млади, времето пред тях и все някой идеше да плува сред светлини и музика ако не по тия меридиани, то поне до Батуми, до Неапол, до Марсилия” /с. 128/.

          Следват непреките допълнения и определенията: “Халосните /патрони – б. м./ плашат като истински, без опасност от смъртна присъда. И всеки им услужва: с ключове, с чужди охранявани ценности, със своята лична доброта. И това наподобява кауза” /с. 20/. “Командирът не го попита как се чувства, не подири думите на утехата, на обещанието” /с. 206/.

          Семантичното развитие на предлозите, независимо от това дали се намират пред една дума или ред от еднородни елементи, се изявява в контекстуалния свят на предложното съчетание в изречението, в текста. Така, в един “свръхфразов” аспект, тези сложни думи придобиват конкретни, абстрактни и граматични измерения, които инспирират нови семантико-стилистични про-екции.

          В “Циклопът” битуването на предлозите във висока степен е свързано с разпространението на еднородните съставки. Към техните изброителни, надграждащи и смислово-уточняващи харак-теристики се добавят реално-обстоятелственото значение на конкретните предлози, текстово-обусловеното иновационно покри-тие на абстрактните и структурно-синтактичното изграждане на гра-матичните (изгубили връзка с реално и преносно значение).

Ето и някои от най-често употребяваните предлози в Генчо-Стоевия роман при еднородните части. Преди това обаче е важно да

се отбележи, че разгледани в потока на художествения текст, преливащите от конкретни в абстрактни /абстрахирани от кон-кретното си значение/ предлози са основен белег на романовия повествоателен ритъм. В основата на предлога се чувства конкретната /първична/ му природа, но тя вече е плацдарм за нови структурно-семантични отношения и за нови полисемантични възприятия на еднородните елементи.

          4.1.1. Предлог “БЕЗ”. 

          Конкретното значение се свързва с липсата, с лишаването на действието от неговата предметна основа, която при еднородните части е изявена от няколко елемента: “Мощният “Круп” бълва гневно пара през двете си ноздри, тая пара съска към бащата; и останал без нозе, без червено флагче и червена шапка, той сам се изпарява” /“Циклопът”, с. 23/. “Никъде не са го откърмили с обич и грижа, не е бил зачисляван на порцион, на униформа, затуй се движи без наряд, без отпуска...” /“Циклопът”, с. 199/.

          4.1.2. Предлог “В”.

Конкретното значение на предлога “в” при еднородните части

части - за означаване на обстоятелство, за включване, за ограничаване и т. н., силно се разколебава в общия текстови контур на “Циклопът”. В преплитащите се реално и метафорично пространства, предлогът има по-скоро абстрахирана от конкретното му значение изявеност, провокираща с необичайност и свръх-напрегната художествена сила: “Той е в другото петолиние, в другата гама на битието – най-високата, граничната” /с. 114/. А сетне, изместени от други момчета, те се взираха в изтеклите мигове, в своята памет” /с. 124/.                                                            В повечето от случаите предлогът “в” се предхожда от повторителния съюз “и”, с което отчетливо се засилва структурно-смисловата роля на проклитиката, например: “А долу, Командирът поклати глава, имаше някаква неясна истина и в едното, и в другото – някаква тъжна истина” /с. 32/.

          4.1.3. Предлог “ВМЕСТО”.

          В своето контекстуално вливане предлогът “вместо” придобива семантика на заместване. Внушава отстъпителност и предпочитание на един предмет спрямо друг: “          `Ще пийнат по глътка водица вместо ракия, изтощените светлинки ще припламват пред лицата им вместо свещи” / “Циклопът”, с. 75/.

          Среща се и случай, при който еднородни части с “вместо” съществуват заедно с друг еднороден ред, влизащ в ролята на “предпочитания”, напр.: “Вкъщи предпочитам да стъпвам бос; приятно е да усещам мозайката, паркета, килима, вместо горещите релси, вместо  пода от  мазна  стомана”  /“Циклопът”, с.46/.

          4.1.4. Еднородни части с предлог “ДО”.

          “Традицията ще продължи да се налага, както досега, без други произшествия, до последния ден, до големия приз на плане-тата” /с. 116/. “Бяха млади, времето пред тях и все някой щеше да плува сред светлини и музика ако не по тия меридиани, то поне до Батуми, до Неапол, до Марсилия” /с. 128/.

          Значението на предлога “до” при еднородните части е преди всичко отнесеност към предмети /явления, посоки, места и т. н./, с изразено наличие на контактност или близост. В Генчо-Стоевия роман този предлог притежава особена метафорична окраска, преплитаща се със “странния” пластико-фройдиски орнамент на художествения свят и преиначаваща очакваните граници на възприемателския усет. Ето защо предлогът “до” не разкрива крайната цел или точка, а е индикация, че решението на проблема, че истината е може би отвъд сетивновъзприемаемото.

          4.1.5. Предлог “ЗА”.

Използван   при  еднородните части  в “Циклопът”,  предлогът

“за” проявява различно значение – от конкретно до абстрактно. Често “за” развива модификации на предназначение, напр.: “А там всичко си е наред, чувам за стария цех, за новия комбинат, открит тия дни...” /с. 140/. Силно изразено притежание: “Например за нашите рождени дни – за твоя, за моя, за своя дори” /с. 42/.

          С предлога “за” в романа не рядко се изразява и значение за време, чийто измерения се вплитат с художествената, субективна възприемателно-отражателна концепция на автора за заобикалящия свят: “Надничането ставаше все неочаквано и все през ония преходни загадъчни часове между свечеряването и нощта, когато светът се променя за минути, за часове” /с. 29/. “Ето, за минути, за часове микроскопичните бактерии добиват величина на моржо-ве” /с. 110/.

          С по-голяма честотност се открояват примерите, в които предлогът “за” се употребява при двучленен еднороден ред: “Ако денем, оттам понявга ни вдигат флаг за поздрав, за добър път” /с. 138/.

          Не са рядкост и случаите, в които еднородните компоненти, свързани с предлог “за”, са повече от два. Например: “Някой гово-реше там за вредите от тютюна, за катраните, за белодробния рак” /с. 158/.

          4.1.6. Предлог “ЗАД”.

          Предлогът “зад” не се радва на голяма популярност в “Ци-клопът”. Използва се рядко при еднородни части, проявявайки предимно своето конкретно обстоятелствено значение за място:

“Веднъж, в такава нощ, експресът бе поел отново своя път, а светлините му гаснеха вече зад могилите, зад каваците” /с. 24/.

          4.1.7. Предлог “ИЗ”.

          Той има интересно приложение в романовия език на “Циклопът”. Кокретното му значение за ограниченост по място контрастира с еднократната му употреба пред единия от членовете на еднородния ред: “...но матросите по далечните отсеци из носа и кармата пак оставаха откъснати от реалната грижа, от реалната тревога” /с. 113/.

          Не са изключение и случаите, при които предлогът “из” /употребен еднократно пред първата съставка на еднородния ред/ комуникира с друг предлог от същия еднороден ред. Отчетливото тук е, че различните проклитиките се намират в началото на обособяващи се двучленни, в структурно-смислов аспект, едно-родни части в рамките на общ еднороден ред, напр.: “Като от отдалечен път пристигнаха те; през много бронирани прегради се бяха промъквали; отвинтвали люк след люк подире си; минали по чужди, забранени пътища; из чужди, забранени земи”/с. 123/. “Или пък тоя дълъг път из мирни и немирни простори, между мирни и немирни брегове те щяха да се хлъзнат нейде от ръба на мирното плаване и да попаднат в отвъдните бездни на небитието” /с. 127/.

          Съчетаването на затворени еднородни групи с различни предлози е подчертана тенденция към преследваща обяснителност, доуточняване, акцентуване смисловата същност на еднородните части. Всъщност тази връзка на “из” с други предлози придава на елементите своеобразна двустранност, разкрива пред интерпре-татора истината, че нещата притежават и своя дълбинност /вътрешност/, корелативно отнесена към тяхната видимо изразена проекция.

          4.1.8. Еднородни части с предлог “КЪМ”.

          Конкретното му значение “за насоченост към предмет при определено пространство, без да се фиксира финалност” /Ст. Георгиев/ е подложено на съмнение в общия идейно-композиционен контекст на романа “Циклопът”. Имагинерната пространствена отнесеност на субективното персонажно присъствие придава на посочения предлог едно ново, преносно значение на обхващане, на стремеж към недостижими цели: “Потърсих друг само от жажда за възмездие; пак от вярност към теб, към твоята истина” /с. 42/. “Всичко останало ще се срива кротко, дисциплинирано, в мрак и тишина към дъното, към Атлантида” /с. 84/.

          Целенасоченият характер на “към” се засилва и от цялостното повторение на еднородните компоненти, напр.: “Крачех вече из хо-ла, към вратата, към  прозорците; към  вратата, към  прозорците;

и само веднъж кривнах до скрина с поглед, извърнат навън” /с. 55/. А също и от дедуктивно-семантичното отношение на еднородните части една стрямо друга, каквато е, да речем, при лексемите “хора” и “дипломати” в следния пример: “И ако всичко стане така, историята ще засвидетелства своята благодарност към дипломатите, към хората” /с. 139/.

          Предлогът проявява своя семантичен заряд не само в рамките на предложното съчетание, а в цялостния изреченски и текстови свят. За да бъде вярно и точно определено неговото значение, е необходим един широк, обстоен поглед върху художествениия език на творбата.

          4.1.9. Предлог “КАТО”.

          Предлогът намира израз в художествения език на романа “Циклопът” със своето граматично значение – на сравнение, уподо-бяване - реализирано, благодарение на синактичната обкръженост, в която се намира. Например: “Така или инак, на места се бяха образували цели корабни поселения – като дачи, като бунгала” /с.

146/. Одисей остана,  защото  погледна  на  Троя  като на ситуация

като на шанс” /с. 146 – 147/.

          4.1.10. Предлог “МЕЖДУ”.

          Най-общо значението на предлога е отнесеност към затворено пространство или сборност на предмети: “... да поживея най-сетне между тихи, чисти здания, между големи, чисти ветрини... “/с. 38/. При затворен двучленен еднороден ред предлогът “между” се използва само пред първата съставка, напр.: “Това е време, през което се обръщаш върху койката и не правиш разлика между мисли

и сънища” /с. 89/.*

──────

* За изпуснати предлози при еднородните части в “Циклопът” виж 4.2.1

За интересната симбиоза при предлозите към еднородните части в Генчо-Стоевия роман  вече  стана дума. Тя  се   наблюдава  и

при предлога “между”, получил допирни точки с предлога “около” при еднородните части: “Ако пък краят на света се забави, съществата им ще продължат своя път в лодката на спомените: ще бъдат все далече от делника на съседите; ще си остареят между Хонолулу и Хонконг, около Фиджи и Тонга” /с. 127/.

Така “около” също има пространствено значение, но с тази разлика, че то не е ограничено /както е при “между”/, а е отнесено спрямо определен ориентационен предмет или предмети /”Фиджи” и “Тонга”/.

          4.1.11. Предлог “НА”.

          С изключително разнообразното изразно значение на предлога “на” се обяснява и широката му застъпеност при еднородните елементи на разглежданата тук художествена творба на Генчо Стоев. Така от конкретната отнесеност на предложното значение за обект на действието или за място: “Това бе всичкият калциев перманганат на различните континенти, на различните политически системи, докарани завчас с всички техни подръч-ни.мощности” /с. 113/. “Ония с такива вуйчовци отдавна са запопени на завет, на сухичко” /с. 199/; преминаваме през значението, разкриващо отношение между действие, състояние, от една страна, и предмет, от друга: “Обточеното вътрешно пространство е срязано на малки късове, на цилиндрични помещения” /с. 27/. “Може би след маскарада скелетите щяха да тръгнат на рояци, на стада из това мирно пасбище” /с. 146/; за да достигнем до граматичното качествено-определително значение на предлога “на”: “Командирът не го попита как се чувства, не подири думите на утехата, на обещанието” /с. 206/.

Предвид ярката символична натовареност относно худо-жествения текст на “Циклопът”,  в частност и на еднородните части,

не изненадва фактът, че със силно изявена абстрактна семантика се открояват и повечето служебни думи. Оттук многократното повто-рение на предлога “на”, пред всяка еднородна съставка, провокира интересни стилистико-смислови черти на наслояване, на допълващи се и надграждащи едни върху други идеи, предмети и явления, напр.: “Красивите светлинки на сушата, на мира и богатството пътуваха сякаш с нас – по празните места на колата” /с. 69/. “Твърде дълго бе слушал той как бият барабаните в корема на торпилата, на ракетата” /с. 146/.

          4.1.12. Предлог “НАД” при еднородните части в романа “Циклопът”.

“Сетне в колата притъмня и пред нас остана само  изгревът

– точно над морето, над брега, над базата”  /с. 69/. “Тогава мъртвите момчета се възнесоха над водата, над кораба като че бяха възкръснали...” /с. 200/.

          “Над” се свързва с признака повърхност, горно пространство, без задължително да се изисква контактност. В много от случаите в Генчо-Стоевия роман той се употребява в еднороден ред заедно с други предлози, сигнализиращи някаква пространствена отнесеност. Взети заедно, те допринасят за едно по-добро очертаване фона  на действието, разкривайки различните му параметри. Например: “Зад крана, над хобота, върху кулата, вече стоеше мирно вахтеният лейтенант” /с. 69/.

          4.1.13. Предлог “ОТ”.

          Предлогът “от” в “Циклопът” развива предимно своето конкретно значение за дистанциране на определени предмети или действия, на чиято база се развиват и абстрактните значения за количествена и видова характеристика, обектност, причинност и др.: “Тогава я чух истински; да, тя свиреше красиво, но красотата идваше повече от главичката, от косите, от гъвкавостта на китката” /с. 52/. “От мен, от “Кашелот” и от “Щорм” – все близначни съдове...” /с. 136/.

          Наблюдават се и примери, при които предлогът “от” се предхожда от отрицателната частица “не” самостоятелно или в комбинация със съюз: “Бе напрегнат, ала не от гняв, не от уплаха...” /с. 202/. “Просто необходимо е да бъдем видени, и то не само от борда на черния хамал, от борда на белия експрес” /с. 136/.

          В някои случаи употребата на съюза “и”, като приключващ, затварящ еднородния ред, се оказва достатъчна причина за из-пускането на предлога “от” пред последната еднородна съставка: “Морето още не бе изригнало облаци тъмни газове – от сгъстен въздух и  (?) сгъстени души...” /с. 18/. “Но   имало  е  навярно  такъв  

миг, изпълнен от звуците, от обещанията и (?) заплахите на всеми- 

 ра” /с. 205/.

4.1.14. Предлог “ПО”.

          Това е един от най-често срещаните предлози при едно-родните части в разглеждания роман. Най-общо семантичната му изявеност се тълкува като досягане на предмет в конкретен или абстрактен аспект. В измеренията на текста /или в простото изречение, т. к. става дума за предлози при еднородните части/ той развива значения за обектност, мотивираност, измеримост и други.

          Често срещани в “Циклопът” са значенията на предлога за фиксиране на място и време, напр.: “Има достолепни мъжки фигури  - по редакции, по институции, по дирекции” /с. 20/. “Тялото раздира сребристата ивица, а тя го целува; по челото, по устните, по корема, по гърба и прасците” /с. 93/. “Но кръвта продължава да струи по лицата им, по торпилите, по стените” /с. 94/. “Но рибарите никак не бързат да я измъкнат на борда, туткат се така по цял ден, по цяла нощ, сетне пак се туткат” /с. 140/.

          Любопитно е и свързването на еднородните елементи, пред-хождани всеки поотделно с предлог “по” или друг предлог с подобно на него значение. Тук съюзът “и” се оказва възлов елемент в логическата и интонационна акцентност на еднородните компо-ненти и тяхното значение в стуктурата на  целия изреченски състав: “Изоставиха на мира крадената любов по ръба на белите експреси и заговориха изобщо за оня голям ръб, по-който плуват днес човеците – и по море; и по суша; и на път; и в дома...” /с. 133/.

          4.1.15. Употреба на предлог “ПОД” при еднородните части в романа “Циклопът”.

          Съпоставена с предлог “над”, проклитиката “под” служи за означаване на пространството спрямо долната част на предмета или пък за сигнализиране на близост, с които се реализира и в Генчо-Стоевото произведение. С негова помощ в художествения текст се засилват не само логико-уточнителните характеристики на еднородните части, но и техните образно-експресивни проекции:

“ – С кавалерка, татенце! – блеснаха хубавите зелени очи под черните рамки, под златните вежди” /с. 51/. “Точно под кулата и под молитвено вдигнатите ръце на вахтения се намира команд-ното помещение, дето е моето място” /с. 73/.

          4.1.16. Предлог “ПРЕЗ”.

          В съжителство с еднородните части в художествения текст на “Циклопът”, предлогът “през” сигнализира преодоляване на пре-пятствия, които понякога се изявяват със своята абстрактна семантика и полифонично звучене, напр.: “Изпод влекача, изпод пукота на бенгалския му кил фосфоресцираше едно кротко сияние, едва проникнало през водните бариери, през бронята на кораба, през бронята на катрана” /с. 155/. “... но червеното огънче на цигарата проникваше през стотици мили, през мрачните влажни, солени пространства”  /с. 206/.

          Първият пример от посочените е много удобен и за визирането на един друг предлог при еднородните части – “изпод”. Използването му от автора Генчо Стоев е доказателство за едно ново, съвременно боравене с граматическите показатели и съставки на българския книжовен език. Предлогът “изпод” е мотивиран от два други – “из” и “под”, но в съчетанието си с еднородните елементи в текста разкрива своето преносно значение “за фиксиране

на място според най-ниската част на предмета” или,  казано  с  други

думи – дълбочина, изначалност или вглъбеност.

          4.1.17. Предлог “ПРИ”.

          “А на подводния кораб аз “ичислявам” главно стойността на душите при всеки нов набор, при всеки нов рейд, при всеки нов сигнал” /с. 26/. “Бях сам сред командния отсек – при перископа, при радара, при екрана на морските шумове” /с. 72/.

 “При” изразява близост, но не и контактност с предметите /”всеки нов набор”, “всеки нов рейд” и т. н./. Обособяването на еднородния ред с този предлог привлича вниманието, засилва логическата акцентност и предопределя основно място на еднородните елементи в тематичното ядро на изречението. Разли-чното при предлога “при”, от останалите проклитики за пространствена отнесеност, се състои в липсата на конкретна фикси-раност на мястото на предметите, на пространствената близост.

          Посоченият тук първи пример, разкрива едно интересно преносно значение на предлога “при” за времева ориентираност /“при всеки нов рейд”, “при всеки нов сигнал”/ и нови, стилистични, интерпретации на предикативния център в лицето на “... аз “изчислявам” стойността на душите...”.

          4.1.18. Предлог “С”.

          Общото значение на “с” да изразява съвместимост присъства и при еднородните части в “Циклопът”. Тази съвместимост обаче развива отделни свои модификации, произтичащи от вида едно-родни компоненти и от цялостната смислово-комуникативна насоченост на изречението.

          Предлог “с”, разкриващ средство или снабденост: “Той не бе погледнал ни веднъж към тия покриви денем. Не знаеше с какво са покрити – с керемиди, с бетон, с асфалт” /с. 30/. “Защото, ако трябва само да се поздравим, можем да ползваме пощенски гълъби - с мартеници, с честитки” /с. 136/.

Често явление са  и  случаите в романа,  при  които  предлогът

“с” развива значение за качественост на действието, като обикновено еднородните елементи са обстоятелствени пояснения за начин или непреки допълнения: “Тя продължаваше да стои с лице към вратата; с пръсти върху бронзовата брава; пристегната от колана на шлифера, с едно повдигнато токче на обувката” /с. 37/.“И се втурна вече към мен; и масичката се втурна; звънна  ава-

рийно с чашите, с бутилките, и с вазата с хризантемите” /с. 65/. “Ония тропически води са покрити с планктон и водорасли...” /с. 79/.

          Ефектът на експресия се подсилва и от обособяването на еднородния ред, намиращ се в структурния център на изречението. Така еднородните съставки придобиват по-голяма логико-уточнителна роля и по-отчетлива тематична натовареност, част от която е и предлогът “с”: “И вече готов да повярва, че тук се любят не просто един мъж и една жена, а техните мъжки и женски флуиди, безгранично проникнали един в друг, с размесени атоми, с размесени възбудени йони, веднъж завинаги размесени, както не е ставало никога досега”  /с. 30/.

          4.1.19. Предлог “СЛЕД”.

          Предлогът носи със себе си значението за последователност във времеви аспект. В стилистичен план “след” внушава интен-зивност на действието, изразено с глагола-сказуемо в изречението, напр.: “Подир толкова дълга раздяла, винаги така след седмици, след месеци - останали най-сетне сами под небето, те не се свеняваха от нищо” /с. 29/.

          4.1.20. Предлог “СРЕД”.

          В своето конкретно значение предлогът “сред” изявява междинност, отнесеност към средата на пространство, което е изразено с еднородния ред. Например: “Сетне, в светлия ден, търсят тиха зона сред пясъка, сред водата, сред шумата – нека бъде далечен, чуждоземен тоя скъп ден...” /с. 33/. “Плуваха сред коралови рифове, сред ниски островни архипелази, с букетчета палми по тях...” /с. 122/.

          С абстрактната си семантика “сред” развива идеята за вклю-чване, като в “Циклопът” на Генчо Стоев употребата на про-клитиката е единична – пред първата част на еднородния ред: “Бяха млади, времето пред тях и все някой щеше да плува сред светлини и музика ако не по тия меридияни, то поне до Батуми, до Неапол, до Марсилия” /с. 128/.

          4.1.21. Предлог “ЧРЕЗ”.

          Предлогът “чрез” носи представата за средство, с което се извършва дадено действие. Единичният случай, при който той се среща към еднородните части в Генчо-Стоевия роман, провокира интерес и с любопитното структурно изграждане на изречението – еднородните елементи са разделени от обособеното съгласувано определение към първата съставка на еднородния ред, което пък неминуемо “изисква” повторението на предлога “чрез” пред втория еднороден компонент: “Този човек чрез своите ученици, пръснати по континентите, чрез разните институции  и  академии  би  могъл

да влезе в досег със самите щабове” /с. 104/.

          4.2. Проблемът за присъствието и/или изпускането на предлози при еднородните части в романа “Циклопът”.

          Функционирането на еднородните редове като цялостна синтактична част се отразява и върху начина за изразяване на синтактичните и смисловите отношения спрямо частта в изрече-нието, с която са свързани – опорната дума. Семантико-структурните промени в еднородния ред са в пряка връзка и с промяната на отношението му спрямо опорния елемент. Тъй като  бе обърнато внимание на видовете съчинителни връзки и ролята на съюзите при еднородните части, ред сега е на предлога и, в частност, на проблема за неговото задължително или изборно включване в структурата на еднородните елементи. При какви обстоятелства се наблюдава изпускане на проклитиките вътре в реда, т.е. случаите, при които те не се намират пред всяка еднородна част; както и до какви промени води това в семантико-стилистичната функция на еднородните части в романа “Циклопът”?!

          За изпускането на предлози частично стана дума при раз-глеждането  на  техните  разновидности. Практика  в  Генчо-Стоевия

роман е да не се включват еднакви предлози пред всички еднородни части от еднородния ред, с което се постига едно своеобразно благозвучие и краткост на израза, напр.:  “Понеже разполагаше със звезди и със съзвездия, взети от старите атласи по навигация...” /с.204/.

          Предлогът обаче никога не се изпуска пред първата еднородна част: “...има хора, за които границата между реалността и кошмара е изстънена” /с. 107/.

          Предлозите изразяват отношения на съществителни към други думи в изречението, натоварени са както с определени граматични функции, така и с различни смислови и емоционални отсенки. Така че умелата употреба на проклитиките е важна предпоставка за функционирането и правилността на изречението, а тенденцията към икономия на изразни средства в речта неминуемо се отразява и върху езика на художествената литература. Отбелязвам това с уговорката, че разговорните елементи, както и умишленото изпус-кане на предлози в “Циклопът”, са плод не на пренебрегване езиковите норми на съвременния български език, а явен стремеж към определени знаково-стилистични внушения и средства за тяхното постигане и маркиране  на повърхността на творческия език.

          Употребата на предлози, тяхното повторение или изпускане, са явления, пряко ориентирани към яснотата на смисъла, към идейния заряд на еднородните части. Разбира се, когато предлозите са различни, проблемът за тяхното битуване или не – не съществува, т. к. всеки носи със себе си различна маркираност и различно отношение на еднородния елемент с опорната част в изречението: “Има люкове по носа, по кърмата и върху кулата за наблюдение” /с.

73/. “Една  нощ  корабът ни се завърна в базата, ала  останахме  на

борда и в предутрото, и през деня” /с. 143/.

          4.2.1. Изпускане на еднакви предлози при еднородните части в романа “Циклопът”.

          4.2.1.1. Незадължително изпускане на предлози.

          Еднократната употреба на предлог се наблюдава в случаите, когато еднородните части в “Циклопът” образуват смислово единство, т. е. изпускането на проклитиката не накърнява яснотата и благозвучието на изказа. Често това се среща при еднородни  дву-членни редове, чийто съставки са свързани със съюз “и”, напр.: “Въпросът вече не бил медицински – така ми каза той, - защото тези едри, умни същества занапред не ще проникнат в тъканите и клетките на човека” /с. 109/.

          Смисълът на казаното не би се променил, ако предлогът “в” се намираше и пред втория елемент. Сравнете: “Въпросът вече не бил медицински – така ми каза той, - защото тези едри, умни съ-щества занапред не ще проникнат в тъканите и (в) клетките на човека”.

          Повторението на служебната дума се избягва и в случаите, когато еднородните части се употребяват редовно в едно и също съчетание, когато вече се спрягат в езика като една привидно устойчива група, например: “Макар че времето е само за песни и музика...” /с. 140/.

          Понякога връзката между еднородните елементи е паузова, писмено изразена чрез пунктуационния знак “запетая”. Взаимното конкретизиране, доуточняване и допълване, позволява предлогът да бъде изпуснат пред втората и третата еднородна част: “Той стана лепкав, твърд, трябва да го дъвчем, да гълтаме грапавите му късове – толкова е наситен с горива, метали и смазки” /с. 143/.

          За по-добро звучене или за избягване “тромавостта” на изказа, авторът на “Циклопът” прибягва до групиране на еднородни части /предимно по двойки/, като еднаквите предлози се поставят пред групата, но не и вътре в нея. Оттук се създава усещането за ритмичност и компактност на еднородния ред. От друга страна, “злоупотребата” с еднородни елементи разгръща една своеобразна нагнетеност на изказа: “По ниското му небе нямаше сиви кабели. Бяха все ярки: цветове на будуване и сън, на спокойствие и тревога, на радост и скръб, на похвали и укор, на глад и ситост, на любопитство и апатия, на звън и тишина, на светлина и мрак; на вдигане и потъване, на въпрос и отговор, на заповед и шега, на мотор и баласт, на витло и торпила” /с. 154/. “От него оставаха само дири към звънците и светлините, към трудния въздух и сполучливия финал – в края на краищата все познати неща” /с. 190/.

          Тенденция за изпускане на предлози при еднородните части в

Генчо-Стоевия роман съществува и при т. нар. брахилогия, т. е. когато няколко определения поясняват едно и също определяемо. Служебната дума в тези случаи се поставя само пред първото определение, а то и всички останали, свързани поотделно със съществително, чийто признак изразяват – създават представа за няколко еднородни части: .”... тя трептеше медузно с рехави, размити портокалови гънки, на педя от повърхността” /с. 196/.

          Тази практика се среща и когато определяемото не е само едно, а няколко, дори и образуващи също еднороден ред. Напр.: “Портокаловите непромокеми гащеризони с плътни, прилепнали каучукови гривни на китките, на глезените на шиите...” /с. 192/.

          Важно е да се отбележи, че липсата или присъствието  на предлог пред една, две или повече еднородни части  не трябва да се превръща в безспорен индикатор за това дали авторът акцентува върху една или друга съставка. От разгледаните дотук примери, става ясно, че авторът на “Циклопът” си служи еднакво добре с различните модификации, а и да не пропускаме, че става дума за художествен текст, където подобни синтактични конструкции могат да имат различна смислово-емоционална окраска и обратно – различни синтактични отношения често носят еднакви семантични проявления.

          4.2.1.2. Задължително изпускане на предлози при еднород-ните части.

          Многократната употреба на еднакви предлози при едно-родните части е в тясно “сътрудничество” със смиловата характе-ристика на цялото изречение. Ето защо, в редица случаи от романа “Циклопът”, липсата  на този вид служебни единици е задължителна и се намира в пряк досег с оценъчно-комуникативната роля на текста като цяло, например: “Телата на младшите отново се бяха втърдили пред оня жив фон от трепкащи цифри, стрелки и лампички, гърбовете отново се бяха превърнали в мембрани. Командирът не изрече нищо за дръзката посредственост и екстремизма...” /с. 173/.

          Предлогът “от” е еднократно употребен пред общото за всички еднородни елементи съгласувано определение “трепкащи”. Повторението на предлога би било възможно /по-скоро необходимо/ само ако е съпроводено и с повторението на определението. В противен случай, еднородният ред придобива нова семантична обагреност. Сравнете: “Телата на младшите отново се бяха втърдили пред оня жив фон от трепкащи цифри, (от) стрелки и (от) лампички, гърбовете отново се бяха превърнали в мембрани...”.

Еднократното използване на “от” пред целия еднороден  ред  и

съгласуваното определение мислено свързва признака “трепкащи” с всички еднородни части. От друга страна, поставен пред всеки еднороден компонент поотделно, предлогът “от” лишава от характе-ристиката на определението еднородните “стрелки” и “лампички”, както и изменя тяхното синтактико-смислово отношение спрямо опорната /поясняваната/ дума “фон”.

          Поредното задължително изпускане на предлози в романа на Генчо Стоев е свързано със служебната дума “между” и синтактико-семантичнито отношение, което има при еднородните части и общата /опорна/ част в изречението, в чийто подчининие се намират. Значението, което има предлогът на “затвореност, заключеност в определени параметри”, провокира наложителното му изпускане при затворен двучленен еднороден , напр.: “... има хора, за които границата между реалността и кошмара е изтънена” /с. 107/.

          В лицето на еднородните “реалността” и “кошмара” са фикси-

рни пространствените точки, в които се вмъква опорната част “границата”. Предлогът “между” “урежда” отношението на еднородните части и думата, в чийто пряко подчинение се намират в пределите на изречението. Хипотетичното повторение на “между” пред втория компонент от еднородния ред е неправилно и в граматически, и в смислов аспект.

          4.2.1.3. Случаи в “Циклопът”, при които изпускането на еднакви предлози при еднородните части е невъзможно.

          Широкото приложение на повторителни съюзи при еднородните елементи в Генчо-Стоевата творба провокира и проблема за общото съжителство между съчинителните връзки и семантичните проекции на предлози като “или-или”, “ту-ту”и др. Визирайки романовия свят на “Циклопът”, установяваме една важна закономерност –  където битуват повторителни съюзи, се наблюдава и задължително повторение на еднаквите предлози, например: “Не знаеше май кеде точно трябва да кацне и увиснал горе, с поглед ту към гирляндите, ту към сенките по ръба, вдигна ръка към тила и се почеса веднъж-два...” /с. 130/.“Най-случайно, обаче, ако се вгледаш ще видиш, че то е много окато, че превръща тия стотинки или в пастели, или в диоди” /с. 199/.

          Отрицателната частица “не” също се превръща в индикатор за задължителна употреба на предлозите при еднородните елементи: “...това просто не би бил спомен за моята Мария, а за някаква друга жена” /с. 40/.  “... не за дъжд  и  за  пек, както   под   малкото провинциално небе над Марица” /с. 204/.

Предлозите са задължителни и когато еднородните съставки, свързани с повторителен съюз, развиват стилистичната фигура “гра-

дация” от типа: “Заварих всички по койките. Не мръднаха нито в първата секунда на моето влизане, нито във втората, нито в третата” /с. 97/.

          Отличително в романа “Циклопът” е това, че авторът се придържа към едно ясно, отчетливо и логически провокиращо изтъкване на еднородните части в изречението. Така броят на еднородните елементи с еднакви повтарящи се предлози е значи-телно по-голям от този, в който проклитиките липсват пред една, две или повече еднородни части: “И съответни разлики в плътността на водата, в проводимостта на звука” /с. 172/. “Да са спорили някъде за спортист без възхищение от спортната злоба на боксьора, на бореца, на център-нападателя, на скиора, на плувеца и на оня, който трябва да прескочи пет метра с прът” /с. 212/.

          Задължителната или не употреба, изпускането или присъ-ствието на предлози е не само важен структурно-граматичен про-блем от изучаването на еднородните части в романа на Генчо Стоев,

но и важен етап от пътя към изследването на авторовия език, към вникването и разбирането на неговата същност и роля в света на художествената иновация.

 

          5. Обобщаващи синтактични единици при еднородните части на романа “Циклопът”.

          Фрагментарността на “Циклопът”, честите трансцендентални проекции на художествения свят, както и редуването на вялост и забързаност в повествованието, предизвикват у читателя свое-образна дезориентираност, обърканост. Това налага едно често връщане на реципиента из страниците на романа, за да добие някаква по-ясна представа за неговите послания и внушения. Оттук ролята на обобщаващите синтактични единици – за сумарно представяне на изразените понятия от еднородните части, е особено наложителна, макар и неединствена, защото всички знем, че в художествения текст елементите носят и определени оценъчно-експресивни нюанси: “Да, тука е всичко: и обувките, и фура-жката, и кителът, и празният, изтъркан от безполезното носене куфар, и празната къща, и празните очи на момичето” /с. 68/.

          В чисто логически аспект, отношението между съдържанието на обобщаващите единици и понятията, които носят еднородните части, е такова между цялото и неговите съставки. Еднородните елементи имат предимно смислово-уточняващ характер и в повечето случаи са отделени от обобщаващия ги компонент с помощта на двоеточие или дефис: “Та ако възрастта покаже по-рано своите козове: язвата, простатита или кръвното; и ако щабът не ме сметне за свършен, аз, въпреки всичко, ще остана в играта” /с. 26/. “Падна, а горната част  - главата, торсът и двете ръце, скръстени молитвено връз гърдите и с бъбреци, срязани по-средата – отмина унесено, тя също тактуваше, с тих, безмълвен укор за настъпили раздели” /с. 178/.

          Обобщаващите синтактични единици, както стана ясно, всъщност пряко изтъкват родовото понятие, чийто елементи пък изграждат еднородния блок. Това, на пръв поглед, излишно натрупване на явления, понятия и т. н. в художествения текст има не само логико-уточняващ, детайлизиращ характер, но и представлява своеобразно емотивно наслагване, избистрящо се в различна визуализираност на нещата, в търсещ разнообразието творчески език; както и в един едновременно скрит и усещащ се авторски поглед върху същността на казаното.

          Обособяването на еднородните части извежда на повърхността техните семантико-стилистични окраски, “натрапва”  и  сигнализира за една повишена чувствителност на техния идейно-композиционен заряд. От друга страна, функция на обобщаващи синтактични единици в Генчо-Стоевия роман, освен думи, изпълняват словосъчетания и цели изречения, което допълнително засилва ролята на еднородните части в структурно-смисловото формиране на усложненото просто изречение: “Долу, в низините и мрака, неговите момчета заспиваха по най-различни начини: и непробудно, и сомнамбулно, и всякак, ала това ставаше все зад стоманените прегради, все далеч от сетивата му” /с. 33/. “Успокоено окончателно, момичето потъна в своята книга – пак дебел роман, пак от класиците” /с. 57/.  “Политическият е сглобил програмата в негова чест. Ролката е готова: музика, шеги, пожелания” /с. 159/.

В един  от  примерите  “родовата”  дума е съпътствана  с  под-

чинено изречение. Взети заедно, те изразяват една обобщена представа за частичните лексикални значения на еднородните компоненти, напр.: “... че още имам сила да махна с ръка, да блъсна всичко, каквото съм градил досега; и живото; и мъртвото; и миналото и бъдещето...” /с. 64/.

          В структурно отношение обобщаващите елементи заемат позиция пред или след групата на еднородните части. Връзката с нея бива контактна или дистантна, но и в двата случая словоредната игра в романа “Циклопът” има своите художествено-експресивни оправдания, заключени в едно ново, модерно изразяване на темо-ремните презентации в изречението. В същото време, еднородните части изпълняват синтактична функция в изреченската структура, която е идентична с тази на обобщаващата единица: “А натискът пътува навред (обстоятелствено пояснение за място) – в затворените бутилки на злия дух – и тук по морското дъно, и горе, по светлите небеса” /с. 84/. “Всичко (подлог) работеше пред сънните му сетива: и перископът, и шумопеленгаторът, и екипът за контрол на баластовите цистерни, и радиокабината, и нишата, и тая на антирадара” /с. 152/. “Впечатления и реакции – всичко е там” /с. 202/.

          Тези от обобщаващите елементи , които се намират непосред-ствено пред еднородния ред, фонологически се отличават с възходяща интонация, която недвусмислено сигнализира за продъл-жение на изречението с цел доуточняване на “казаното” от обобщаващия компонент. Понякога връзката между него и еднородните части е много тясна и почти незабелижима, както е в следното изречение от Генчо-Стоевия роман: “Оставаше обтег-ната за двата края , макар и с друг, нисък, несвойствен за нея тон, с тънки влакна – и от метал, и от мускул  –  трепнали   неясно   над

сребристата права линия...” /с. 45/.

          При никакви обстоятелства обаче, обобщаващата дума, слово-съчетание или изречение не трябва да се  схващат като част от еднородния ред, въпреки че в повечето случаи имат същите синтактични функции. Причината се крие в липсата на смислова еднородност между еднородните части и обобщаващия ги елемент. Това не е пречка за разнообразните логико-уточнителни и експресивни възможности на обобщаващите изрази, чиято позиция спрямо еднородните части преследва различни емфазиращи функции и се превръща в изява на интересни художествени, творчески провокации към “търсещия” читател.

 

6. Съгласуване при еднородните части в романа “Цикло-път”.

          Вече бе отбелязано, че еднородните части са неизменна съставка от строежа на усложненото просто изречение и на цялата текстова изграденост в романа “Циклопът”. Неизяснен остана проблемът за съгласуването при еднородните елементи, стоящ неотлъчно от съотношението между главните предикативни ядра – подлог и сказуемо. Експериментиране тук може да има дотолкова, доколкото то би се “подчинило” на нормативните изисквания на съвременния български език. Става дума за това, какво трябва да бъде числото на сказуемото при еднородните подлози, както и проблемът за съезмеримостта на еднородните съгласувани опре-деления с определяемото.

          На първо време, нека обърнем внимание на еднородните подлози в Генчо-Стоевия роман!

В  случаите, при които подлозите са изразени  чрез  съществи-

телни имена, назоваващи хора, животни и т. н., т. е  с веществено значение, сказуемото задължително бива в множествено число. Например: “Помощникът и Селективността тълкуват този ефект” /с. 176/. “Разпениха се камъкът, тухлата, стоманата” /с. 197/.

          Множественото число се оказва задължителен белег и в случаите, когато някои от еднородните подлози или всички са изразени с pluralia tantum: “И непромокаемото облекло, и личните скафандри бяха забравени при това бързане...” /с. 174/. “Искри-ците и пращенията се бяха усилили...” /с. 182/.

          Когато еднородните части са съпроводени с обобщаващ компонент /виж “Обобщаващи синтактични единици при едно-родните части в романа “Циклопът”/, числото на сказуемото се съобразява числото на “сборния” елемент. Например: “Впечатления и реакции – всичко е там” /с. 202/.

          Сказуемото бива в множествено число и когато еднородните части имат различна граматическа родова принадлежност: “Слова-та “нос”, “кърма” и “синхрон” бяха скандирани тъй, както на политически митинг се скандират слова за дружба, за вярност, за слава” /с. 173/.

          В чисто формален аспект, съчетание от типа подлог в единствено число + подлог в единствено число... + сказуемо в единствено число е граматически и логически издържано. Любопитна обаче тук е играта със словореда на еднородните части, които често биват “разкъсани” от сказуемния елемент в изречението. Впрочем това явление е отличителна черта на Генчо-Стоевия изказ, с която се дава “предпочитание” на една или друга част от еднородния ред: “И веселието е кауза, и опиянението за някой; и любовта; и сластолюбието; и пълната им липса дори” /с.  

 20/.

          С емфазиращо значение се оказва еднородният елемент, стоящ в непосредствена близост до сказуемото /в горния случай това е “веселието”/. Посоченото явление се наблюдава и при примерите, в които еднородните подлози са в множествено число: “Юмруци са били показвани, лакти” /с. 138/.

          Разбира се, дали сказуемото ще бъде в единствено или в множествено число, зависи и от това как се възприемат еднородните части – като едно цялостно понятие с отделни елементи или като ралични компоненти с разнообразни  лексико-синтактични  препрат-

ки. Ето защо в “Циклопът” се среща и друг вариант на свързване между предикативните съставки – подлози в единствено число + сказуемо в множествено число. Този вид логическо съгласуване пряко обвързва със семантиката на израза, като множественото число сигнализира, че с еднородните подлози са означени различни предмети /явления/, които не могат да се обединят в общ логически контур. Например: “А от подаръците не я обиждаха само букетът цветя и бутилката коняк” /с. 29/. “Стопанинът и стопанката чакаха вън в скафандри, с кепета върху скафандрите и канеха за отмора с учтиви поклони” /с. 112/.

          Що се отнася до съотношението между определяемото и съгласуваните към него еднородни определения, то в сила влиза зависимостта от това дали с определяемото се назовава един или множество предмети. “Циклопът” свидетелства за по-голяма фре-квентност на първия случай: “Ако речеше да се обърне към друга, чиста, спокойна площ на морето...” /с. 197/.

          Спазване нормите на съвременния български книжовен език се наблюдава в романа, където съгласувани определения се съчетават с определяемо, което назовава множество от предмети, но числото на характеризирания елемент е единствено: “Така че би могъл лесно да бъде обезвреден и на първата, и на втората, и на третата койка” /с. 105/. Ясно е, че лексемата “койка” назовава няколко предмета от един и същ вид – “първата койка”, “втората койка” и т. н. Поставянето ѝ в множествено число е възможно в контекста на ново, различно логико-семантично усвояване и цели на изреченската комуникативна единица. Съгласуване отново ще има, но то ще бъде  с различна смислово-стилистична насоченост. Срав-нете: “Така че би могъл лесно да бъде обезвреден и на първата, и на втората, и на третата койки”.

От граматическа гледна точка обаче, такъв вид съгласуване е рядко срещащо се явление, а в романа на Генчо Стоев изобщо не намира приложение.

Видовете съчинително свързване, различната синтактична служба, употребата на разнообразни предлози, граматическото и логическото съгласуване – са проблеми, засягащи еднородните час-ти най-вече в тяхното изолирано от целостта на текста изследване и класифициране. Важна предпоставка за значимостта им има и тях-ната изключителна словоредна и стилистична многообразност, коята би била немислима извън общото литературно звучене на романовия език и романова поетика на “Циклопът”. В тях и чрез тях, еднородните елементи “смущават” интерпретаторския взор на реци-  пиента, а живостта на езиковите единици се усеща истински само в пулсиращия ритъм на художественото въздействие.

          Тези и други проблем предстои да бъдат разгледани в следващата – втора, глава на настоящата работа.

 

 

 

ВТОРА ГЛАВА

 

 

Еднородните части и тяхната роля при изграждане художествения текст на романа “Циклопът”

 

 

“Ако са ти отнели изгрева и залеза; ако някой е слял твоите дни в един-едничък ден, по-дълъг и от полярния; ако полярната нощ е станала само миг от твоята, за тебе е вече все едно по какви дъна ще бродиш – тропически или полярни. И все едно ти е вече от колко века си там – важното е да продължиш.”

                                                                   /Генчо Стоев, “Циклопът”/

 

 

Художественият стил е една от най-продуктивните и развиващи се подситеми на книжовния език, въплатила в себе си традиционно и модерно, архаично и съвременно, универсално и индивидуално, реално и абстрактно, но всичко това подчинено и търсещо експресивността на онази “диалогичност” с обще-ствеността, без която художествената творба е обречена на неуспех, на неразбиране.

          Художественият език е в непрестанно търсене на различни пътища за познание и осмисляне на заобикалящия ни свят, както и представянето му в нови, задоволяващи взискателния вкус на съвременния реципиент, измерения. Препратките в едно необозримо минало само биха спомогнали за новия тласък на идейно-образното развитие в литературния език, без да го ограничават в “безграни-чността” на неговия полет.

          В перспективата на едно предстоящо възприемане на романа “Циклопът” пред нас стои задачата да вникнем в дълбочината на художественото послание /ако, разбира се, можем да го наречем така/, да се съобразим с редицата екстралингвистични стилообра-зуващи фактори, да “разнищим” съдържателната страна на текста в една интересна структурна мрежа. Всичко това през оптиката на еднородните елементи, защото художествената литература е “система от лексикално-фразеологични и синтактични изразни    средства, които се използват за образно-емоционално отразяване  на действителността” /Русинов, 1972, с. 24/.

          Еднородните елементи са част от изключителното много-образие на синтактични единици /като се започне от обособените и повторени части и се стигне  до  различните видове прости и  сложни    изречения/   в   българския   език.    Техните     структурни, комуникативни и семантични възможности се разкриват, в най-широк аспект, от полезрението на стилистичния синтаксис.

Еднородните части изявяват своите стилистични функции както в рамките на изреченската структура, така и в пределите на текстовата глобалност. Оттук се налага и едно паралелно наблюдение на еднородните компоненти вътре – в изреченската архитектоника, и същевременно тяхната роля в текстовата комуникативност, номинативност, експресивност и т. н.

          В неделимостта си от усложненото просто изречение, еднородните елементи разкриват нови изразни възможности и на абзаца, и на сложното синтактично цяло; развиват допълнителни конотативно-експресивни очертания на художествената реч и накрая, но не на последно място, те са в пряк досег с темо-ремната проектираност на изречението, както и със стилистичната същност на целия текст.

 

Преди всичко, нека уточним явлението “изграждане на текст”!

Участието на еднородните части в строежа на текста е прогнозирано в два основни модела – структурен и смислов.

          Първо, в структурен план, еднородните изразни средства имат градивен, усложняващ характер по отношение на простото изре-чение, което пък е неизменна част от всеки текст. Така еднородните части имат и значение за архитектоничната изграденост на художествената реч.

          Второ, в много от случаите на романа “Циклопът” едно-родните елементи съставляват цялото изречение /виж “Еднородни подлози”/, което още веднъж разкрива тяхната важност за структурата на текста и авторската интенция.

          Посоченото е в тясна връзка с другия, условно казано, модел –

смисловия /композиционен/. Той, от своя страна, в по-голяма степен се “подчинява” на идейно-образните и експресиво-комуникативните цели на художествения текст, а еднородните части, в своето умело и прагматично използване, се превръщат в благодатна почва за развитието на разнообразни семантико-анализационни и интер-претативни четения на литературната творба.

          И в двата модела обаче, важна роля се пада на словореда и неговите особености.

 

I. Словоред на еднородните части в романа “Циклопът”

В самото понятие “словоред” се съдържа отговорът за негова-та същност и приложение. Самата дума се разчленява или образува от  лексикалното значение на “слово”  и  “ред” или,  казано  с   други

думи, “поредица от слова”, реализиращи определени градивни, комуникативни и други цели в рамките на усложненото просто изречение. Последното придевява особености на сложно съставно изречение в интонационен и смислов аспект, а, от друга страна, в структурно успоредяване стои по-близо до простото изречение със своята монопредикативна оформеност. Всъщност тази “междинна” позиция на усложненото просто изречение го прави особено интересно за интерпретация, а експанзиращата /разширяваща, усложнявяща/ роля на еднородните елементи е неделима част от изреченската синтактико-стилова насоченост.

          В граматичната литература словоредът варира в два основни вида или типа – граматичен /наричан още синтактичен/ и актуален /семантичен/. Връзката между тези две разновидности е очевидна и не буди съмнение.

          Синтактичният словоред разкрива последователността на изреченските елементи, като едновременно с това представя и пътя за реализирането на семантичния тип словоред, който, на свой ред, е презентация на смислово значимите единици в изречението.

          Актуалният словоред, подпомогнат от интонацията и логи-ческото ударение, буди интерес с ролята си на “организатор” в комуникативните намерения на субекта на изказването, с пове-дението си на социално-информативен и експресивен квантор в изречението, респективно в текста.

          Обвързването на идейния творчески заряд със словоредните особености на изреченската структура е пътят към разбирането, към правилното четене на художествения текст. Въпреки че в “Циклопът” това не се отнася само до еднородните части, а и за повторението, обособените и вметнатите елементи; голямото разно-образие от еднородни съставки не а самоцел, а начин на изразяване,  начин на мислене и пречупване на екзистенциално-смущаващото: “Стори му се, че всичко тамошно е пренесено вече тук, дъхът на полето с теменугите, на тревицата, на пръстта, наторена обилно от погребаните в нея растителни векове. Всички нежни цветове бяха там. И тук. Изоставили безкрайния прашен друм на вселената, спрели със светлинния лъч на земята - за приют, за дом, - те бяха пущали корени в нея, бяха давали плодове, семена. Сред тях се бе появил нявга човекът – млад, неопитен...” /с. 152/.

          Граматическият и актуалният словоред, както и про-изтичащите от тях граматическо и актуално членение на изречението, се проявяват в своя завършен вид именно в полезрението на речта, в общия контекстови план, където се развиват  допълнителните  информационно-стилистични   форми   на романа “Циклопът” – на търсещия спасението Командир, на  човека, дирещ пристана на своето усамотение и “нестихваща” светлина.

Така целта на “външната” страна на изказа, на веществената информация, е да “... изрази субстанциалния носител на признака и изразителя на на този признак, които на синтактично равнище се отрязяват в т. нар. главни членове на изречението – подлога (S) и сказуемото (P). По този начин се определя тяхната основна организираща роля в структурата на изречението като граматически субект и граматически предикат” /Георгиева, 1974, с. 28-29/.

От друга страна, актуалното членение на изречението тръгва от комуникативния характер на езика, както и от “съжителството” на семантична и граматична структура, т. е изречението е носител на веществена информация, отразена и произтичаща от лексико-синтактичната му структура, и на актуална, която е всъщност веществена информация, но подчинена на определени ситуационно-прагматични цели от страна на говорещия /Георгиева, 1974, с. 31/.

Тъй като основна цел на всяко изречение и всеки текст е да направят реципиента съпричастен към определена информация, цел и т. н., важна роля в осмислянето на изказа заемат интонационната им оформеност и словоредни особености на изреченските елементи. В този ред, явлението “актуално членение” не е самоцел или просто лингвистична приумица, а неизменна стъпка както в закодирането на семантико-комуникативни рецепции, така и средство за ориентиране на възприемателя в една субективна картина на света. Актуалното членение оперира с понятията тема /вече познатото, изполвано, развито в определена конситуация/ и рема, която, в съотношение с темата, е носителка на  новата информация в изречението. С тези понятия си служи и текста.

Значителният брой еднородни елементи в романа “Циклопът” се превръща в организиращ принцип за едно интересно преплитане, за “премятане” на темо-ремните взаимоотношения, както в простото изречение, така и в художествения текст. В същността на  граматичното членение  еднородните части разгръщат своя обек-тивен словоред, изграждащ архитектоничната визия на изречението и подчинен на нормативните езикови изисквания. Словоредните характеристики обаче, свързани с темата, ремата, логическото ударение, комуникативната перспектива /наричана от Ел. Георгиева комуникативен динамизъм/, имат своето семантико-стилистично преследване, защото в художествения текст  езиковият елемент не посочва, а внушава, защото еднородните части са знак за нещо друго...

1.     Стилистична функция на словореда.

Неутралният словоред е характерен и масово приложим за всички сфери на човешкото общуване, включително и в литера-турния език на романа “Циклопът”. В повечето случаи, подчинен на комуникативния динамизъм, този вид словоред предполага предшестващата позиция на темата спрямо ремата в изречението.

 Например:  “Базата бе закътана тук, в най-плитката му част – при устието на малката рекичка, дето стърчаха петте бетонни складове халета. Бяха стандартни, опушени халета, пренесени сякаш от кое да е друго пристанище на света, ала техните яки пещеристи приземия служеха за подслон на подводните кораби” /с. 148/.

          Когато ремата /т.е. носителката на новата информация/ се появи пред тематично обвързаните езикови единици, се сигнализира за наличие на стилистико-експресивни варианти на изречението. Така, освен придвижването на комуникативния център и логическото ударение, изречението осъществява и своята метафорико-емфазираща роля на художествена единица в рамките на цялостната текстова структура. В тази връзка, в словоредния компас се намесва и познатият ни от литературната теория термин “инверсия” /от лат. inversio – “преместване”/, представляващ “... фигура, която възниква при промяна на местата на думите в стиховете или в строфата” /Николов, 1989, с. 158/. Явлението е разпространено и в белетристичните жанрове и по-специално в най-обширното повествование – романа.

          В “Циклопът” инверсирането на отделните видове еднородни части /подлози, допълнения и т. н./ в редица случаи не е обвързано с контекста или с някакви граматически предпоставки, а с явния, умишлен стремеж към стилистичен ефект: “Нататък морето бе още мрачно, ала и там попадаха отделни огнени пръски. Заблудени, самотни, обречени, те скоро разрастваха в надежни авангардни огнища на слънчевия десант” /с. 204/.

          Словоредните промени в Генчо-Стоевия роман зясягат предимно еднородните определения и обстоятелствените пояснения. Практика е определенията да се  намират в  абсолютното  начало  на 

изречението и “подсилени” от повторителния съюз “и-и”, те прида-

ват особен, поетичен оттенък на израза. Например:

          “ - Вярвам, Захария. И вълшебник съм, и ясновидец. Та знам, че на света един юнак сега трябва да търси късмета си. Все ще те срещне някой ден. И хубав, и умен, и смел е той, но с лошата орис да бъде въртян на твоето пръстче” /с. 51/.

Вглеждайки се по внимателно в цитирания откъс, забелязваме относителното смислово единство, което изграждат еднородните части, благодарение на контекста. Това прави и възможна градацията от физическото възприятие към психологическата оценка – “и хубав, и умен, и смел”.

          С експресивна роля се открояват и задпоставените еднородни определения и обстоятелства. Обичайната им позиция е в самия край на изреченската  структура, като тук еднородните  елементи  проявяват и разнообразни функции на сравнення, епитети, метафори и т. н. Оценъчният характер на еднородните части в повечето случаи се подкрепя и от синтактичната намеса на обособяването: “ И колите по асфалта – отънели, разтегнати” /с. 37/. “И тръгна изопната – като струна, като мускулче” /с. 45/.

Стилистичните възможности на еднородните части са неизчерпаеми. Те се превръщат в неизменна част от литературния език, от описателното художествено мислене. Освен информа-тивната си стойност, еднородните елементи провокират у читателя нови асоциативни връзки и усещания, естетизират по уникален начин творческия език, придавайки му наситеност, колорит и живост.

 След като разгледахме разнообразието от съюзни връзки и предлози към еднородните компоненти при “Циклопът” в Първа глава на настоящата работа, нека сега обърнем внимание на техните словоредни особености и тяхното стилистично проектиране както в усложненото просто изречение, така и в художествения текст като цяло. Подреждането на еднородните елементи в изречението неминуемо поражда и интересни художествени интерпретации.

          2. Словоред на еднородните подлози  в простото изречение на романа “Циклопът”.

          Именната група в състава на простото изречение има основен, направляващ ефект върху неговата функционална предопределе-ност. Възприемайки езика като знакова система, от значение е и фактът, че синтактичните единици имат своя двустранна проектираност – денотативна /предметна/ и сигнификативна /понятийна/. Отбелязвам това, защото е в пряка зависимост със актуалното членение на изречението и трябва да се има предвид при “разчитане” на словоредните особености при еднородните компоненти.

В 90% процента от случаите еднородните подлози в “Циклопът” са в начална изреченска позиция с явно предпочитание към затворен /обикновено двучленен/ ред: “Мъка и въпроси имаше само в ясните сини очи, а по яките зъби – дежурна радост” /с. 70/.

 Елена  Георгиева  свързва  еднородните  подлози  /а и не само

тях/ с актуалното членение на изреченската структура само тогава, когато те се превръщат /или са/ референтни, т. е. в такива, зад които стоят определени, точни понятия, а не общоупотребими, неконкре-тни предмети или явления с универсален статус /Георгиева, 1987, с. 17-18/. Казаното още веднъж доказва тезата, че изречението не би могло да бъде цялостно изследвано извън текстовия си контекст.

От друга страна, търсенето на показатели, които да ни по-могнат в изясняването на стилистико-семантичните възможности  на еднородните подлози, ни  отвежда  към  определителния  член: “Тъй

като гаубицата, торпилата и ракетата са немислими, остават пистолетът, бомбата и манията за незадоволеност” /с. 105/.Всъ-щност опозицията определеност/неопределеност и по точно наличието на определителен член  се оказва и стилистичен маркер за повишена оценъчност /в дадения пример на напрегнатост и решимост/, за индивидуализиране и логическо натоварване на всеки елемент от еднородния блок.

          Що се отнася до словоредната игра, тя се наблюдава в редица случаи, “подкренена” от вмъкването на разнообразни съюзни връзки: “Лъчите, а след тях и екраните на двата съседни кораба по стъргалото промълвиха едновременно: “Той!” /с 104/.

          Често еднородните части представляват цяло именно изречение, като, разбира се, тук проблемът за словореда отпада. Друг е въпросът, че такива изреченски конструкции понякога имат и присъединителен характер, с което засилват вниманието върху себе си. В синтаксиса тези прости изречения се определят като битйни именни, т. е. такива, които разкриват съществуването на предмета/и/ без наличието на сказуемо:   “Тялото раздира сребристата ивица, а тя го целува; по челото, по устните, по корема, по гърба и прасците. Сребристи пръсти, сребристи бедра!” /с. 93/. “Рутина, интелект...” /с. 200/.

          Макар и рядко, еднородните подлози в “Циклопът” се намират в края на простото изречение, като по този начин словоредът не само отрежда рематичен характер на еднородните елементи, но и, в едно с емфатичния /логически привличащ/ си заряд, се превръща в безспорен стилистичен маркер: А от подаръците не я обиждаха само букетът цветя и бутилката коняк” /с. 29/.

          Не можем да не обърнем внимание и на случаите, при които, за да засили комуникативната роля на еднородните части, Генчо Стоев прибягва до “излишното”  на пръв поглед повторение на еднакви пояснения към подлозите. Така формиралите се  отделни синтагматични единици в рамките на простото изречение, получават равноправна логическа акцентност, която пък допълнително реализира и експресивно-оценъчната им функция в художественото въздействие: “Гъсти миризми, гъсти шумове нахлуват в нас, а ние нямаме право даже да вием” /с. 114/. “Още първите звуци, първи-те капки и първите глътки издигнаха гласовете им в другото петолиние...” /с.183/ - усещане с всички сетива, превземане.

          Разбира се,  разположението на  еднородните   подлози  в  пре-

позиция спрямо предиката, първосигнално ги обвързва с тема-тичното ядро на изречението. В “Циклопът” обаче мястото на еднородните елементи не е меродавен способ за тяхното комуни-кативно значение. Даже и в по-обширен текстови отрязък, проличава прообладаващата им функция на рематичен елемент, с което романът продиктува една съвършено нова синтактико-стилистична функционалност на езиковите единици. Рематичният характер се подкрепя от актуализатори, обобщаващи единици, които често са изведени в началото на следващото изречение: “Та всичко ще стане мастилено – и водата, и ледът!” /с.108/. “Ние сме глутница хрътки преди лов, усетили вече глигана, елена, ала все още задържани. Гъсти миризми, гъсти шумове нахлуват в нас, а ние нямаме право даже да вием. И всичко това, поето, погълнато, се превръща в бляскави ржи талази по нашия косъм” /с. 114/.

          Трудността в определянето на еднородните подлози като тематични или рематични носители се дължи и на повество-вателната фрагментарност на романа “Циклопът”, защото в “накъсаността” словоредът не се оказва индикатор, а усложняващ фактор за идейното осмисляне и анализиране на творбата. 

3. Словоред на еднородните допълнения.

          Вече стана ясно, че в “Циклопът” допълненията са една от най-впечатляващите  по брой групи от еднородните елементи. Това провокира разнообразие от словоредни възможности, които да се превърнат в изразители на темо-ремните взаимоотношения в пределите на усложненото просто изречение. Истината обаче е, че романистът Генчо Стоев се придържа към един доста устойчив в структурно отношение словоред на еднородните допълнения, който сравнително “изчиства” този вид еднородни елементи от комуни-кативно-стилистичната им обагреност. Казвам “сравнително”, защото се срещат и случаи, при които именно словоредът и някои други особености в еднородния блок на допълненията стимулират информационно-експресивния заряд на изреченската единица.

           Като второстепенна част, допълнението е предмет, явление, засегнато от действието в изречението, което пък формално се изразява чрез глагола сказуемо. По това дали взаимоотношенията им са преки или опосредствени /осъществени с помощта на предлог/, допълненията биват преки и косвени /непреки/.  

          3.1. Словоред на еднородните преки допълнения.

          В голямата си част еднородните преки допълнения в романа “Циклопът” са в постпозиция спрямо предикативния център, така че се наблюдава едно придържане към основната за съвременния български книжовен език “закономерност” подлог - сказуемо – пряко допълнение, например: “Не се обиждай. – Нейната длан погали едрата му глава, едрото чело, мина върху цевите на скритите, тревожни очи...” /с. 35/. Стилистична нотка в този пример носи повторението на определението “едрата” - “едрото”, което всъщност привлича и логическия акцент на изречението, а участъкът “едрата му глава” придобива общородово значение.

          Повечето еднородни преки допълнения в романа на Генчо Стоев изпълняват логико-уточнителна функция, в зависимост от което често се и обособяват: “След като беше изследвал много морски дъна – и флората, и фауната по тях, след като бе доказъл, че там могат да се строят поселища за модерния човек...” /с. 103/. Еднородните части  се явяват пояснения на прякото допълнение “дъна” в изречението, допълват, доуточняват неговата същност и така стават изразители на една вторична рематизация в рамките на простото изречение.

Категорията определеност и тук намира своето приложение относно категоризиране носителите на тематичното и рематичното ядро, т. е. виждаме, че с определителен член се маркират и едно-родните допълнения.

          Важна предпоставка, както се видя и по-горе, за експресивната насоченост на еднородния ред от преки допълнения изиграват и определенията към всяко едно от тях, особено тези, които се и повтарят, тъй като в по-голяма степен привличат и логическия акцент: “Може би няма по-добър подарък от риска да посетим оня бар, тоя курорт, оная страна, тоя живот; да не пропуснем да бъдем там; ние, двамата” /с. 48/. Всъщност тези квантори  /“тоя”, “оня” и т. н./ са едно от доказателствата, че еднородните компоненти се възприемат като референтни, като елементи от една разчленима множественост и могат да представляват тематични или рематични носители в изречението.

Любопитни са и примерите от романа, в които допълненията се предхождат от еднакви пояснения, а самият еднороден блок е в постпозиция спрямо сказуемния елемент. Експресивно-оценъчният заряд се подсилва и от характера на самото просто изречение – безлично със съставно глаголно сказуемо: “И не трябваше да се търсят никакви други аргументи, никакви други вини освен очевидната празнина между нарасналия му апетит за стрелба и понижения интерес към истинската боеспособност на кораба” /с. 180/.

          Не трябва да пропускаме и ролята на съюзните връзки за изтъкване на рематичния код в изречението. Обърнете внимание на съюза “както-така и” в следващия пример от “Циклопът”:  “ – Но питам за друго: ще бъдете ли в състояние да оцените бързо и безпогрешно както равнището на непознатото, така и целесъобразността на своите действия” /с. 110/. Съюзът недвусмислено посочва еднородният ред като носител на новата “ядка” в изречението и привличащ емфатичния /логически/ акцент компонент. Подобно е и положението при свърване на еднородните преки допълнения с повторителния съюз “и-и”: “Попитах Мария; и Захария също; и Десислава...” /с. 64/, където пунктуационното използване на точка и запетая, провокира усещане за по-голяма, за по-устойчива синтагматична самостоятелност на еднородните елементи в един, на пръв поглед, неутрален словоред. Стилистич-ният оттенък при такова свързване е очевиден още повече в случаите на въпросително-реторична изреченска оформеност, в която едноредният ред придобива свойството на експресивно градиращ елемент. Например: “Прекалено дълго ли съм водил и кораби, и момчета, и идеи из тия бездни?” /с. 209/.

 С подчертано експресивно значение, както и с отношение към ремата, са примерите, в които еднородните преки допълнения са разкъсани от сказуемния елемент. Стилистичната значимост тук се подсилва отново и от почти присъединителния характер на цялото изречение в контекста на абзаца. Например: “Почти извън палубата, почти надвесени над нощното море, всред ложето на здрачна, лодкоподобна сянка, доверили своите тайни на водната шир, две същества се любеха, готови да паднат всеки миг, да изчезнат. И веселяци навярно имаше под гирляндите, и бонвиани, и самотни души, и безумци” /с. 128-129/.

          3.2. Словоред на еднородните непреки допълнения в “Циклопът” на Генчо Стоев.

          Непреките еднородни допълнения, предвид предхождащия ги винаги предлог, често са в непосредствена, контактна близост с вербалната група, за да се избегне определена двусмисленост на изреченската информационна насоченост. По-голямата част от еднородните косвени допълнения в “Циклопът” са разположени след сказуемото и, взети заедно, проявяват предимно роля на комплексен рематичен носител: “За мигове мократа стоманена кула на страшния кораб се бе превърнала в надеждна мирна обсерватория, в свещен храм” /с. 204/.

          Непреките еднородни допълнения не рядко поясняват други второстепенни части. Обикновено това са преки допълнения или     съгласувани определения, заедно с които еднородните елементи са част от комуникативната перспектива на усложненото просто изре-

чение: “И ако всичко стане така, историята ще засвидетелства своята благодарност към дипломатите, към хората, запазили мъдрост през най-тежките времена, поправили брод през атомните минни пояси на века” /с. 139/. “Тогава изпита неясна гордост за него, за себеподобните, за това, че дори смъртта пристъпва към тях с уважение...” /с.195/.

          Обърнете внимание на следния откъс от романа “Циклопът”, където еднородните косвени допълнения се превръщат във вторичен рематичен център не само заради постпозиционното си разпо-ложение спрямо предикативното ядро /подлог + сказуемо/, но и поради пояснението на други второстепенни елементи /обсоятелство и съгласувано определение/ и референтния си характер като цяло: “Той още гледаше звуците, още чуваше пространствата, без спомени за някоя зала, за някой дом, за грамофонна плоча, за сняг, за цвят, за светъл или тъмен час от денонощието, и за жена, свързана с тия неща. Но имало е навярно такъв миг, изпълнен от звуците, от обещанията и заплахите на всемира. Той бе съще-ствувал вече в живота му като посвещение във великото” /с. 205/.

          Тук се забелязва и ярко абстрактното звучене на Генчо-Стоевата творба. Метафоризацията, олицетворението на веществе-ното, синестезията / “гледаше звуците”, “чуваше пространствата”/ придават на романа странно, но интересно звучене, провокиращо дълбки психологически усещания у реципиента.

          В “Циклопът” еднородните непреки допълнения се срещат и в абсолютното начало на изречението, а мястото им пред глагола сказуемо внася особена ритмичност в изказа: “От мен, от “Кашелот” и от “Щорм” – все близначни съдове – се иска да излизаме с маршова стъпка от залива и с маршова стъпка да се прибираме” /с. 136/. В този случай обаче еднородните допълнения отново проявяват своето пристрастие към рематичната част, доказателство за което е и обособяването на поясняващия ги елемент “все близначни съдове”.

          Често рематичната функция на еднородните непреки допълнения се сигнализира от частицата за отрицание “не”, например: “Небесата бяха бездънни, прозирни, откровени, човек можеше да разчита на такива небеса, ала не за подаяния, не за дъжд и за пек, както под малкото провинциално небе над Марица”  /с. 204/.

4. Словоред на еднородните обстоятелствени пояснения.

 Известно е, че обстоятелствените пояснения се отнасят предимно към сказуемната група  в  простото   изречение. Така че,  в

в един или друг аспект, те са в конкретна зависимост от нея.

 Въпреки че в граматичната литература като обичайно място на обстоятелствата се посочва това след сказуемото или допъл-нението, в един съвременен и като стил, и като език роман, какъвто е “Циклопът” на Генчо Стоев, се вижда, че еднородните елементи с локални, времеви и други обстоятелствени проявления в някои случаи предхождат горепосочените части на изречението: “На изток небето ще бледнее в ранно предутро, но тук, на тая гара, в тая квартира, очакваната полунощ ще настъпи едва в тия мигове” /с. 25/. Всъщност този “обърнат” словоред е продиктуван най-вече от контекстови съображения, т. к. усложненото просто изречение е част от по-голяма синтактична двупредикативна структура.

          Освен силно натрапващите се логико-уточнителни качества на обстоятелствения еднороден ред, впечатление прави  и експресивна-та му обагреност, която в писмения текст на романа се сигнализира чрез синтактичния способ обособяване. Например: “Сега я виждах разнищена за втори път – там, долу на тротоара; под високите здания; след автобуса; сред опустялата спирка; повлечена от неизвестен конвейр, в ниезвестна посока” /с. 45/. Наличието на актуализатора “там” спомага за обстоятелственото характеризиране на еднородния блок и превръщането му във вторичен рематичен център.

          Словоредът в някои случаи от “Циклопът” се оказва провокиращ относно определяне принадлежността на еднородните елементи към една или друга част на изречението. Това безпорно предизвиква и други въпроси, свързани със стилистичната им насоченост. Ето, в следното изречение: “Радостно или тъжно, чувството ми имаше нужда от тях, радостно или тъжно, викнах...” /с. 62/; първият еднороден ред е синтактически и смислово свързан с “чувството”, т. е изпълнява ролята на съгласувано определение. В същият лексикален състав, като и отново обособен, вторият еднороден блок пояснява сказуемото “викнах” и така се явявя в ролята на обстоятелствено пояснение за начин. Тази своеобразна синтактико-стилистична игра, освен всичко друго, е интересна и със семантичната проектираност на едноро-дните части, поставена, от своя страна, на един абстрактно-антонимичен пласт с антитезисно звучене.

          4.1. Словоред на еднородните обстоятелства за място в романа “Циклопът”.

Еднородните обстоятелства с локална насоченост намират ши-

роко поле за изява из страниците на “Циклопът”. Това не е учудващото, защото  маркирането на времето и пространството в един литературен текст е построяването на “сценичния декор”, без който авторовите послания губят своето очарование и смисъл. От друга страна, вече стана дума за сложната проектираност на романа, при която се преплитат различни топосни проекции, плод на един самоанализиращ се ум, на едно драматическо преливане между настояще и минало, между тук и там.

          Темо-ремните възможности на еднородните обстоятелствени пояснения за място в тази литературна творба се проявяват предимно в нарушаването на словоред от типа подлог + сказуемо... + обстоятелствено пояснение, като, в повечето от примерите, локалните елементи са съпътствани с предлози, насочващи към определени пространствени измерения – под, над, зад, върху, между и т. н. В такова изреченско структуриране еднородните обстоятел-ства за място притежават рематичен характер. Например: “Веднъж, в такава нощ, експресът бе поел отново своя път, а светлините му гаснеха вече зад могилите, зад каваците” /с. 24/. “Петнадесет години плавам по ръба, между природното и антиприродното” /с. 133/.

          Тъй като обстоятелствата за локално посочване са своеобразен фон на изреченското действие, респективно състояние, и пространствен ориентир за читателя, необходимо е на тях да се гледа не само като усложняващи изреченски елементи, но и като на част от микротематичното структуриране на текста, откъдето да се извлече  смисловото и стилистичното им внушение. Например:

          “Сетне гласовете се разбъркаха. Изоставиха на мира крадената любов по ръба на белите експреси и заговориха изобщо за оня голям ръб, по който плуват днес човеците – и по море; и по суша; и на път; и в дома; че така или инак, всеки се намира някой свой отсек” /с. 133/.

          При Генчо Стоев се наблюдава явна тенденция за усвояване на пространството в неговата триизмерна същност или, казано с други думи, стремеж към всеобхващане, към “поглъщане” на ставащото. От друга страна, цялостната топосна обрисовка е в съзвучие с “неориентираността” на персонажния център в романа – Командирът, с неговата лутаща се душевност: “И се озова неусетно в нишата, над вдигнатия съскаш показалец, над изопнатият към екрана гръб, над главата със слушалките, над бледите кратко-трайни искрици по катраненото стъкло и над носа, който дишаше кото хрътка”  /с. 182/.

Повторението на еднородни обстоятелствени елементи или на части от тях в постпозиционна  спрямо сказуемото  роля, придава  на изказа интересен ракурсен аспект. Тук целта, отсрещната точка загубва своята фиксираност, а еднородният ред е с всеобхатна локална оформеност, която би могла да се изрази с наречието “навсякъде”: “Малко джебно евангелие бе разтворено в лявата му ръка; извадено очевидно от пазвата; а дясната, издадена напред, изпращаше кръстове в пространството; в пространството на дълбините, в пространството на бреговете; в небесните пространства” /с. 201/.

Еднородните обстоятелствени пояснения за място се отнасят към цялото изречение. Тази им функция се поощрява от наличието на обобщаващ ги елемент и същевременното им обособяване, с което рематичната основа на еднородните елементи изпъква осезаемо: “Нямаше мотори и корпуси никъде -  нито зад нас, нито пред нас, нито отгоре, нито нейде встрани” /с. 118/.

          При Генчо Стоев в едно битуват “противоречащи си” явления и предмети, т. е такива, каквито в изолирано състояние прояват несъвместими семантични качества. Пренесени на художествено равнище обаче, те разгръщат оценъчни, контекстово четени и екстралингвистично обослувени оттенъци. Така в художествения текст еднородните обстоятелства за място, освен в изразители на абстрактна маркираност, правят ориентирането на реципиента в сюжетното действие още по-объркано, особено в един инверсиран словоред: “Горе, по дъното, или точно из нашия пласт, но тука е някъде и е пълно с блага” /с. 99/.

          Можем да обясним това интересно съчетаване между  лексемите “горе” и “на дъното” с търсенето на “другата” гледна точка, на отправения отвъд реалното поглед като резултат от нов тип мислене или нови светоусещания.

          Търсещият пътя към дома и себе си герой, често заключва понятията в рамките на това, което го заобикаля – видимо или не. Ето защо обстоятелствата за място неведнъж  образуват двучленен еднороден ред, предхождан с предлог “между”: “Та се чешеше той – някъде между електрическите гирлянди на експреса и електрическата луна по небето” /с. 130/.

          Предвид подводничарската професия на главното персонажно лице в “Циклопът”, изразители на локално обстоятелствено значение са и съществителни имена, фиксиращи елементи от корабното оборудване. Тук е мястото да се отбележи и ролята на предлога “по” в изразяване на обстоятелственото значение “повърхност”: “Има люкове по носа, по кърмата и върху кулата за наблюдение” /с. 73/. “Беше тихо – и на кулата, и по двата края на кораба, - навярно и другите бързаха да вдъхнат хелий” /с. 204/.

Всъщност пространственото  маркиране в романа има и своето

структурно-семантично оправдание, тъй като противопоставя две измерения – това на сушата /на дома, на любовното гнездо/ и това на морските дълбини. Ето защо визирането на едното или другото пространство се съпътства с множество еднородни обстоятелства за място. Посоченото важи и за следващия случай от повествователния свят на Генчо-Стоевата творба, където еднородният блок е и изцяло повторен. Така, заедно със сказуемото, той образува по-тесен интонационно-смислов отрязък, акцентиращ върху продължител-ността на  действието и превръщащ се в основно логическо ядро на изреченската структура: “Крачех вече из хола; към вратата, към прозорците; към вратата, към прозорците; и само веднъж кривнах до скрина с поглед, извърнат навън”  /с. 55/. В този случай повторението има и експресивен характер с конотативно значение отново за лутане и нерешимост.

          4.2. Словоред на еднородните обстоятелства за време.

          Обичайното място на еднородните обстоятелства за фиксиране на време в романа “Циклопът” е в абсолютния край на изречението. В случаите на обособяването им, те получават и ярка рематична насоченост, а придържането към повторителното съюзно свързване допринася за тяхната стилистична  обагреност: “Нявга се гневих, че тук пъстреят халати – и зиме, и лете /с. 49/. “Ще останем тук и ще разнищим морето плат по пласт – час или два, ден или два”  /с. 163/.

Често времето има и твърде абстрактно измерение извън общия текстови план: “Нищо не му бях нареждал, пък и всеки офицер знае, че за път вземаме само онова, с което ще прекараме и два-три дни, и два-три века” /с. 70/.

Крайната изреченска позиция позволява “съжителстването” на времевите обстоятелства с други еднородни компоненти. Това е причината за обособяването на еднородните части в отделни синтагми и за по-отчетливото им логическо функциониране в пределите на комуникативната изреченска стуктура: “Често я виждах – и в ясно предутро, и в здрачна привечер, все по-малка, все по-далечна” /с.121/.

Появата на обстоятелствените пояснения пред подлога и сказуемото, т. е. в словоред обстоятелсто за време + подлог + ска-зуемо, представлява словоредна и комуникативна вариативност, която засилва влиянието на еднородния ред в структурно-информационното оформяне на изречението като факултативен елемент с по-устойчива роля: “А в двайсет и първата секунда или в двайсет и втората той пое бинокъла...” /с. 161/.

Стилистично маркирани са еднородните части, които образуват своеобразен синонимен ред, който, наред  с  уточнява-щите си фуннкции, придобива и експресивен заряд: “Моите прогнози са положителни: ще продължим да ги описваме, както досега, без други произшествия, до последния ден, до последната кушия” /с. 116/.

4.3. Словоред на еднородните обстоятелствени пояснения за начин и сравнение в романа “Циклопът”.

С оглед на актуалното членение на изречението, обстоятел-ствените пояснения за начин в “Циклопът” не правят изключение от масово приложимото контактно постпозиционно разположение спрямо сказуемото. Така еднородните елементи, които поясняват действието откъм начина му на извършване, заедно с него се оформят и като рематичен носител: “Последните откъслечни срички предупреждаваха, че ще действа незабавно, само-стоятелно, додето средствата му за връзка със света не са нъпълно разрушени” /с. 108/. “Светлинката полетя хоризонтално, уверено, но там, дето инерцията свършваше, тя спря, поколеба се и пое тъжно надолу” /с. 158/.

Обособяването на обстоятелствените пояснения за причина се превръщат в катализатор на техните самостоятелни рематични способности в пределите на простото изречение: “Той кимна и се изправи – с помрачняло лице, с усмихнати яки зъби” /с. 70/.

Понякога еднородният ред е в контактна постпозиция с друг еднороден ред, който, от своя страна, притежава различен обстоя-телствен оттенък, например: “А те още ще живеят там – пестеливо, стабилизирано, - денонощие или век, дявол го знае” /с. 75/. Тук се забелязва, че еднородните компоненти заемат централно място в изреченската структура, а отделното им обособяване, т. е. превръщането им в отделни синтагматични конструкции, преследва и експресивно-оценъчни характеристики.

Подобни са случаите в “Циклопът”, при които обстоятелстве-ните пояснения за начин, свързани с повторителен съюз “и”, отново влизат с отношение с друг еднороден ред, заедно с който се превръщат в преки изразители на ремата. Стилистичният ефект се подсилва и от употребата на съюза “но и”, с характер на добавъчност.:  “Та ще прегръщаш цевта – и грубо, и нежно, с гърди, с лакти, но и с върха на пръстите” /с. 78/. Тук се създава и интересна перифразираност  между елементите. “Грубо” означава “ с гърди и лакти”, а “нежно” – “с върха на пръстите”.

Що  се отнася до еднородните  обстоятелствени  пояснения  за

сравнение, разположението им е след сказуемото и често се предхождат от предлог актуализатор “като”: “И все пак то протича като ритуал, като поздрав между самотници” /с. 17/.

Наблюдават се в романа и случаи на такъв вид еднородни обстоятелства, при които връзката с предикативното ядро е опо-средствана, в словореден аспект, от  друга  второстепенна  част. Това придава на еднородните обстоятелства една вторична ремативност: “Съсирени звуци се стичаха по мен и обвърваха движенията ми като червени въжета, като пипала на октопод” /с. 102/.

Инверсираният словоред, т. е. препозиционното разполагане на еднородните обстоятелства за начин, засилва стилистичните  им качества, придавайки на простото изречение нова ритмичност. Такива примери обаче са рядкост в “Циклопът”: “А сетне, чисти, нахранени и по-будни отвсякога, момчетата пак пристигнаха отдалеч, за да търсят своето нещо; поривисто да търсят с кръгом; а после леко, меко да спират апарата с ласки, та да им бъде послушен...” /с. 125/.

          Логическата и интонационна роля на еднородните обстоятел-ства за причина се подхранва и от присъствието на обобщаващ ги елемент, който - в един от примерите на разглеждания тук роман -  “комуникира” с една от съставките на еднородния ред. Синонимната им употреба засилва усещането за своеобразна стилистико-структурна игра в усложненото изречение: “Долу, в низините и мрака, неговите момчета заспиваха по най-различни начини: и непробудно, и сомнамбулно, и всякак, ала това ставаше все зад стоманените прегради, все далеч от сетивата му” /с. 33/.

Забележка: Проблемът за референтността и категорията опре-деленост/неопределеност при обстоятелствените пояснения не заема място заради ярката адвербиална функция на този вид синтактични части. Поради което показатели като пълен или кратък член, както и  логическа делимост или неделимост на еднородния ред, не биха били актулни при определяне на тематичната или рематична принадлежност на еднородните елементи.

4.4. Словоред на еднородните обстоятелства за причина и количество.

Това е най-малобройната група от еднородни обстоятелствени пояснения в Генчо-Стоевия роман.

Тъй като обстоятелствата за причина разкриват съответния причинител, който реализира действието /респ. състоянието/, разположението им е почти строго фиксирано – след преди-кативната група, което определя и техния рематичен характер: “Но правят го някои, от много смелост или от много страх” /с. 186/.

На свой ред, еднородните обстоятелствени пояснения за количество разкриват количествен признак на действие /състояние/, на обстоятелство или друг признак. В “Циклопът” се срещат обикновено в постпозиция спрямо характеризирания от тях елемент, което също ги прави изразители на ремата: “Ето, след толкова    стоене тук, ти имаш още много такава чиста водица, безкрайно много, безкрайно дълго – не за някакви хилядолетия” /с. 141/.

Понякога обаче, в подчинение на комуникативната изреченска переспектива, еднородните обстоятелства се срещат и в началото на изречението, което инверсиране вече цели и определена експре-сивност с оттенък на градация: “И още веднъж, още дваж се появи тоя блясък; стъкло ли, люспа ли; вече в друга посока; и лъчът пак излетя, без да се върне”/с. 185/.

Всъщност липсата на повече такива еднородни елементи в романа на Генчо Стоев се превръща в отличителна черта на художествения език, в отличителен белег на авторовото повество-вание, като същевременно не позволява и тяхното по-детайлно изследване в общия план на текстовата изграденост.

5. Словоред на еднородните определения в “Циклопът”.

Известно е разграничаването между отделните видове опреде-ления в съвременния български език. В почти пълната си гама, както бе отбелязано в Първа глава, те са представени и в романа “Циклопът” – съгласувани, несъгласувани, приложения и т. н.

С оглед на актуалното членение /на тема и рема/ словоредните особености на еднородните определения са в неизменна зависимост от определяемото, чийто признак разкриват.  Поставени в измере-нията на художествения текст на романа, те придобиват допълни-телни, конотативни значения, придавават на литературния език особен колорит, живост и информационна наситеност.

5.1. Словоред на еднородните съгласувани определения.

Мястото на съгласуваните определения е най-често пред определяемото. В началото на изречението те придобиват обикновено функция на тематичен изразител, основно контекстово обусловен, което отново налага “излизането” от границите на изреченската структура: “Там е катастрофата на “Ориент-Експрес”. Голямата, привлекателна катастрофа, която баща му ще избегне” /с. 24/. “Базата бе закътана тук, в най-плитката му част – при устието на малката рекичка, дето стърчаха петте бетонни складове халета. Бяха стандартни, опушени халета, пренесени сякаш от кое да е друго пристанище на света...” /с. 148/.

Понякога показател за рематичната отнесеност на съгла-суваните определения /както се забелязва в един от примерите по-горе/ може да бъде и наличието на определителен член.

В други случаи стилистичната маркираност на еднородните съгласувани определения в “Циклопът” се осъществява чрез познатия ни вече способ обособяване, като така преобладават примерите, в които еднородният ред е в обсега на ремата. Тук отново бих искал да напрявя уговорката, че границата между изреченска и текстова съответно тематичност и рематичност е твър-де размита. В честите присъединителни конструкции, в накъ-саността /смислова и синтактична/ на Генчо-Стоевия роман, определянето им се оказва още по-сложно и противоречиво: “Тогава именно окото на града надникваше срещу тях, сред тая жива пулсираща магма. Един мигащ лъч, червен или син, или някакъв друг, посичаше магмата, разделяше я на две, без да е дал време на частиците за изстиване, за опомняне, за прибиране” /с. 30/.

Обособяването в много случаи има и емфазиращо значение. В структурно отношение такива еднородни определения заемат централна изреченска позиция, например: “Оставаше обтегнат за двата края, макар и с друг, нисък, несвойствен за нея тон, с тънки влакна – и от метал, и от мускул” /с. 45/. “ Ако речеше да се обърне към друга чиста, спокойна площ на морето...”/с. 197/.  Единичен е случаят в романа на Генчо Стоев, при който обособяването на еднородните определения се осъществява чрез поставянето им в скоби при един инверсиран словоред. Това, от една страна, доказва незадължителния им /в смислово отношение/ характер, а от друга, разкрива и засилва стилистичната им функция: “Защото в неговия подводен свят светлините имаха свой език, те бяха кодове за живот, за смърт и сега, залян от тяхното хаотично втурване (непремислено от него, самия, незаповядано от него), той се чувстваше надхитрен от неизвестен противник” /с. 31/.

Логико-стилистичното значение се откроява още по-добре при постпозитивно разположение на определенията спрямо опреде-ляемото: “Вахтеният пак махва, млъкват звънците и другата светлина – пак дневна, пак лазурна – изтиква червената” /с. 74/.

          “Нестандартният” тип словоред на еднородни съгласувани определения е особено актуален в романа “Циклопът”. Явно този отличителен белег е в търсене на по-изявена оценъчност и на едно текстово равнище: “Но другият... Понявга виждам очите му: тревожни очи, дълбоки, мрачни, смели, страхливи” /с. 35/. Такова словоредно структуриране се наблюдава и тогава, когато едно-родният ред трябва да се отличи позиционно  /а и смислово/  от  друг елемент с определителен характер. Например: “Така например дойдоха частни печалбарски подводници – тумбести, неповрат-ливи, с кранове и маркучи по бронята и стана ясно - ще има вече бензиностанция” /с.100/.

Усещането за нагнетеност, за една свръхописателност в подобни примери е част от цялостното романово преживяване. Ролята на еднородните съставки като градиращи емоционолно-експресивното елементи е особено осезаема: “Мълнията се повтори – още по-хубава от предишната. Натрошено сияние падна върху нас, пред нас и запълни тоя отхлупен каньон. Беше невероятна тая светлина, стреловидна, начупена, сочеща пътя ни, все по-широка, все по-надежна...” /с.117/.

          От друга страна, наличието или липсата на определителен член при съгласуваните определения, както и словоредната им позиция, не са меродавен способ за определяне на техните темо-ремни отношения. Романът “Циклопът” недвусмислено аргументира това. Следващият пример разкрива определяемостта на еднородните компоненти като притегателен елемент за експресивното им изтъ-кване в рематичната изреченска част: “Чистокръвни коне сме, бегачи и ни очакват за голямото, последното състезание” /с. 114/.

          5.2. Словоред на несъгласуваните еднородни определения в “Циклопът”.

          Както съгласуваните, така и несъгласуваните еднородни определения влизат в състава на темата или ремата в зависимост от елемента, чийто признак разкриват. От  словоредна гледна точка в романа “Циклопът” те са почти винаги в постпозиция спрямо определяемото, осъществявайки логическа връзка с него посред-ством предлог: “Да са спорили някъде за спортист без възхищение от спортната злоба на боксьора, на бореца, на център-нападателя, на скиора, на плувеца и на оня, който трябва да прескочи пет метра”  /с. 212/.

          Рядко в посочената творба несъгласуваните еднородни определения влизат в състава на темата. В тези случаи са разположени в началото на изречението: “Красивите светлини на сушата, на мира и богатството пътуваха сякаш с нас – по празните места на колата” /с. 69/.

          Повече са случаите, при които тези еднородни определения имат рематична насоченост, разбира се, в едно с характеризирания от тях елемент. Този факт е по-очевиден при обособяването. Отделените по този начин определения понякога са резултат от съкращаване на подчинени определителни изречения или просто получени от интонационно дооформяне на изреченската структура. Важното при обособяването тук е, че еднородните определения /включително и съгласуваните/ участват в актуалното членение именно чрез /заедно/ с определяемото, с което формират комплексна тема или рема: “По ниското му небе нямаше сиви кабели: цветове на будуване и сън, на спокойствие и тревога, на радост и скръб, на похвала и укор, на глад и ситост, на любопитство и апатия, на звън и тишина, на светилина и мрак; на вдигане и потъване, на въпрос и отговор, на заповед и шега, на мотор и баласт, на витло и торпила” /с. 154/. Изреждането придава не само логико-уточняващ характер, но и задава определена ритмичност на изречението. Интересно е съчетаването на възприятия /реални и абстрактни/, любопитни са оформилите се по двойки антонимични групи, които, взети заедно, образуват компактен еднороден блок, провокиращ с нестандартност и дълбока психолого-философска семантичност.

          Стилистичният оттенък на еднородните несъгласувани определения се усеща и в примерите, при които те съжителстват с други еднородни части /т. нар. комбинирани еднородни части/. Силно изявеното усложняване на простото изречение “доприняся”  за колебанието в логико-интонационната му насоченост, а оттук  провокира и трудност в определянето на рематичния или тематичен изразител: “Исках да го спра, да му поясня, че тука изобщо не може да се тича така, че няма и простор, и треви, че пъдпъдъците и ягодите са в хладилното – при месото от диви зайци, от диви прасета...” /с. 100/.

Едновременната употреба на съгласувано определение и еднороден ред от несъгласувани определения в края на изречението също има оценъчен заряд, характеризиращ определяемото от различни признакови позиции: “Очевидно той бе дошъл да ни опъва ушите, да ни натупа по задника, да разтури нашия военен парад, да ни прогони далеч от този доскорошен оазис на спокойствието и чистотата” /с. 104/. 

          Въпреки че в синтактичната литература се защитава тезата за нечленуваност на несъгласуваното определение, в някои случаи от Генчо-Стоевото произведение това “правило” не е спазено: “Командирът не го попита как се чувства, не подири думите на утехата, на обещанието” /с. 206/.

          Елена Георгиева обяснява подобни случаи с транспозицията на съществителното име, при която то губи конкретната си рефе-рентност, като, превръщайки я в обща, се доближава по функция към прилагателните /Георгиева, 1987, с. 32/. В същото време определителният член в примера по-горе запазва рематичния статус на несъгласуваното определение, привличайки върху него и фразовото ударение. Оттук можем да заключим, че в това, на пръв поглед, “нарушаване” на общоустановеното отново се съдържа явно преследване на допълнителни оценъчни характеристики, а отделните еднородни определения се отличават с по-висока степен на акцентна самостоятелност.

          5.3. Словоред на сказуемните определения.

          Сказуемните определения в “Циклопът” заемат различна позиция спрямо глагола копула в изречението. Частично на някои словоредни особености при  определенията  в  състава   на  именното сказуемо бе обърнато внимание в точка 2.4.5.2. от  Глава първа. От синтактични и комуникативни съображения разпо-ложението на този вид определения е винаги контактно, а обичайният изреченски словоред в романа е от типа подлог + глагол копула + сказуемните имена. При всички случаи обаче едно-родният ред /като част от сказуемото/ представлява носител на ремата в изречението, а подлогът на темата: “Нейният избор не всякога е умен и справедлив, историята го доказва” /с. 196/. “Небесата бяха бездънни, прозирни, откровени...” /с. 204/.

Често, освен затворените двучленни редове, в “Циклопът” се срещат и еднородни именни сказуеми с повторителен съюз, разположени в края на изречението, например: “Да, беше и хубава, и самотна, и обичлива” /с. 54/. Всъщност употребата на повторителни съюзни връзки не само придава отчетлива акцентност на еднородните съставки, но и разгръща чувството за особена емотивна наслоеност над информативната изреченска същност, степенувайки физически и морални качества. Създава се усещане за  напевност, за определена ритмомелодичност на изказа. Казаното важи и при преразпределението на сказумните определения в структурата на простото изречение. С емфатично значение е словоредната игра в Генчо-Стоевия роман, при която еднородните именни определения преминават пред копулата и/или са в абсолютното начало на изречението. За да се засили стилистичният им нюанс, се прибягва отново и до услугите на повторителното съюзно свързване. Например: “Три дни остана Зоя при нас; с тиха незабелязана грижовност за всички; нито стопанка бе, ни икономка...” /с. 44/. “И вълщебник съм, и ясновидец. Та знам, че на света един юнак сега трябва да търси късмета си. Все ще те срещне някой ден. И хубав, и умен, и смел е той, но с лошата орис да бъде въртян на твоето пръстче” /с. 51/.

          Макар и незначителни като брой, в “Циклопът” се срещат и еднородни определения с рематична изявеност в състава на сложно съставно именно сказуемо. Именно усложнената сказумна структура, в едно с морфологичния си показател  за време, засилва “категоричността” на именните компоненти и тяхната семантична изостреност: “Исках да бъдем справедливи, равни и нищо повече” /с. 42/. “Тая реч можеше да бъде реставрирана и възприета само с голямо напрежение” /с. 201/.   

          Еднородните именни сказуеми имат важно място в цялостното изграждане на романа “Циклопът”. Тясната им връзка и с подлога, и със сказуемото ги прави  едни от най-ярките изразители на сложните синтактични и текстови  метаморфози  в  описателното  развитие  на

творбата и в нейните идейно-философски плетеници.

5.4. Словоред на предикативните определения.

За този вид определения и някои  особености, свързани  с  тех-

ния словоред, също стана дума в Първа глава /виж т. 2.4.5.1./ Тук ще обърнем внимание на по-голямата им структурно-синтактична вариативност  в пределите на Генчо-Стоевия роман.

Предикативните определения също се намират в рематичната

част на изречението, т.е. винаги са изразители на новата, непо- знатата в контекста информация на усложненото  просто  изречение.

Интересното при тях е това, че често стават изразители на “новото” самостоятелно, без да “влизат” в състава на предикативното ядро, въпреки че се съгласуват по род и число с определяемото: “Тя тръгна гола, горда, благословена, а той прибра крилете си” /с. 132/. “... той ще се събуди пак олекнал и силен, изхвърлил зад борда всички лични беди и горести” /с. 72/.

Логическото привличане се постига посредством обособяване на еднородните елементи, като това в някои случаи е свързано и с раздалечаването между определенията и предикативното ядро: “Но тя се усмихваше от прозореца – безгранична и хармонична” /с. 53/. “Тогава пак спря турбогрупите, смени ги с акумлаторни мотори и тръгна отново напред, бавен и тих” /с. 151/.

          Рематичността на еднородния ред изпъква по-осезаемо, когато той притежава присъединителни структурни функции. Така и отделните части от него получават  по-силна логико-интонационна оформеност: “Тръгнах натам, а и тя вече идваше: висока, с трапчинки на светлите бузи, със златните вежди зад масивните мъжки очила”  /с. 49/.

          С емфатичен характер и със стилистичен акцент е случай от романа, при който еднородният ред от предикативни определения е в началото на изречението, преди сказуемото и подлога. Експресивният заряд на този пример се подсилва и от имитирането  на диалог, в който пък  вътрешният монолог на героя-персонаж тясно се преплита с този на героя-автор; а и от странното вмъкване на микросюжет в полупряка реч. Така че словоредното изместване има и своите екстралингвистични оправдания: “Продължавахме да живеем по своя закон, командире – мирно, непокътнати. Мирен, непроменен оставаш и ти!” /с. 142/.

          Обикновено в ролята на определения в романа “Циклопът” влизат качествени прилагателни. Очевидно обаче е друго: с по-голяма честотност се ползват тези еднородни определения, които разкриват вътрешната, емоционалната страна и нагласа на личността. Ако изобщо присъстват  “физическите”  определения,  те са в силно абстрахирана, завоалирана от контекста смислова позиция. Сравнете: “гола, горда, благословена”. Стилистичен ефект има и двузначната смислова натовареност на еднородните елементи - едновременно и като физически,  и  като морални  изразители.  Тук

ролята на словореда се крие в тяхното групиране най-често по  двой-

ки: “безгранична и хармонична”, “бавен и тих” и т. н.

          Като извод, можем да отбележим, че  в романа “Циклопът” отделните еднородни части влизат в различни комбинативни връзки. Преобладаващи са синтактичните конструкции, в които се срещат разнообразни /като част на изречението/ еднородни блокове, натоварени с различни семантико-структурни задачи. Също, поради по-изявеното присъствие на описателния тип реч, в разглежданата тук творба централно място заемат еднородните определения и обстоятелствените пояснения /както се видя от примерите – изразени предимно с прилагателнии имена и причастия/. Смесването на отделните еднородни редове дава една по-детайлна характеристика на предметите и явленията, разкрива техни различни признаци, а получилото се колебание в смислово-интонационната схема на изречението засилва усещането за изчерпателност, конкретизираност и експресивност: “ Носеха се и предмети; дървени късове, покрити с кожа и разцъфнала вата в единия край, голи на другия; нататък солидни бели панели от изолацията; и натрошени, и цели двуметрови; като скъпи надгробни плочи; плувнало мраморно гробище; плувнали саркофази; от лек плуващ мрамор; от пенопласт” /с.195-196/.

          Комбинаторната употреба на еднородни части стимулира контекстовата обослувеност на изречението, защото само чрез нея то може да разгърне своите комуникативни намерения, да се превърне в пряк изразител на творческото възприемане.

 

II. Еднородните части и структурно-композиционното оформяне на романа “Циклопът”

          “Циклопът” на Генчо Стоев притежава твърде необичайна структура, подвластна може би на нестандартното преливане между настояще, минало и бъдеще, между психолого-драматично и веществено-прагматично.

          Картографирането, както го нарича Сава Василев /Василев, 2000, с. 131/, на творбата е странно, но и интересно. Романовата архитектоника включва четири пролога и три части, които се подразделят на други... и т. н.:

                             Пролог първи – 9 фрагмента

                                      Част първа – 16 фрагмента

                             Пролог втори – 4 фрагмента

                                      Част втора - 26 фрагмента

                             Пролог трети – 4 фрагмента

                                      Част трета – 23 фрагмента

                             Пролог четвърти – 4 фрагмента

          От изложеното става ясно, че романът на Генчо Стоев не прилича на никакви, срещани досега в българската литература, романови конструкции. Самото разделяне на творбата на четири основни пролога, имплицитно създава усещането за “изчерпаност” на творческия сюжет – сякаш след четвъртия (последен) се очаква същинското романово развитие, а такова няма.

          Задачата на пролога е да въведе реципиента в духа на ставащото, да го направи съпричастен с инстинктивността на художествената идея или идеи, да оформи у него някакъв цялостен образ на романовата поетика. Но пролозите “превземат” цялото сюжетно пространтство, а романът сякаш все не иска да започне.

          От схемата по-горе се вижда, че странно и твърде неравно-мерно е и структурирането на тези четири пролога. Първият включва девет фрагмента, след които следва “Част първа”, която пък, на свой ред, съдържа шестнайсет неравномерни части. Противно на всяка логика “Част втора” тук няма – тя е изнесена в “Пролог втори”, състоящ се от четири фрагмента, а втората част – от двайсет и шест /всъщност и най-обемната в целия роман/.

          Най-странното обаче е, че “Циклопът” завършва с пролог /”Пролог четвърти”/, който включва четири фрагмента и изпълнява ролята на заключителен, а и по-скоро би трябвало да се нарече екзод /термин още от древногръцката драматургия/. Този, последен, пролог, макар и тривиално звучащо, се оказва “началото на края”, т. е. в основата си той поставя вездесъщия проблем за избора на верния път, на онзи перископен взор, който ще открие правилната посока към душевната светлина: “Ще има ръжда. От много векове пътувам към нея, търся я брониран, смазан и лъснат, и още толкова ще я търся може би. Все едно дали съм на борда, или пък нейде от сушата работя за тоя борд. Зная, че ще ставаме още по-съвършени, че колкото по-съвършени ставаме, толкова по-съвършено ще се превърнем в съвършена ръжда – при реципрочност, естествено” /с. 213/.

          Разпределението на еднородните елементи в отделните части на романа е почти равномерно, разбира се, съобразявайки се и с техния обем /само в първия пролог те са около 50/. Интересни са не само структурно-стилистичните особености на еднородните компоненти вътре – в простото изречение, а и техните архитекто-нични и смислови проекции в цялостния информационно-комуникативен статус на романа, в неговата дискретност /членимост/ и интегративност /свързаност/.

          Всъщност известно е, че поводът за написването на “Цикло-път” е престоят на автора Генчо Стоев на една  подводница, с цел  да се вникне  може би  в  трудния  и  изпълнен с препятствия живот  на подводничаря.

Определянето на творбата като философско-есеистична проза, а образът на подводния кораб като декор на романовото действие, има своите основания. Считам обаче, че той не е само фон, а  и средство за изразяването на една изострена чувствителност, за един интелектуално-морален поглед отвъд бариерата на зримото.

          От другата страна застава заглавието на книгата – “Циклопът”. Това провокиращо метафорико-алегорично название стимулира възприемането на подводницата като символ на сила, на всемогъщество, в чиято “утроба” Капитанът се чувства уверен, а може би и защитен – нищо, че според митологията еднооките великани са всявали ужас. Всъщност техният образ е само придържане към “обемната” сила на подводницата и нейния торпилен заряд.  Така или иначе, тя се превръща в умален /а може и не толкова умален/ модел за свят, за “вътрешен” свят, подчинен на строгата военна дисциплина, непонятна за обикновения цивилен, за свят със свои измерения, със свое време, със свое пространство, населявано със свои, но и с чужди хора /лица/.

          Въпреки явната фрагментарност на “Циклопът”, се наблюдава една изчистена от събития сюжетна линия. Фабула почти липсва, съществува само преливане между веществено-ориентировъчното, от една страна, и психолого-анализиращото, от друга.

В този ред, еднородните елементи, освен като структуриращи художествени знаци в пределите на литературния текст посредством изреченската структура, в която се срещат, придобиват няколко отчетливи езиково-изразителни роли. Първо, участието им в идейната мнотоплановост като отразяващи персонажната система; второ, присъствието им в темпоралната проектираност на романа; и, трето, мястото им в пространствената отнесеност на худо-жественото развитие.

Героите в Генчо-Стоевия роман, най-общо, се делят на две групи – тези от подводницата, с общи професионални задължения и интереси, и тези от сушата – “колеги” в живота. Медиаторна точка между двете опозиции се оказва  персонажният център – Командирът – героят-разказвач, героят-участник, героят-наблюдател и т. н. “Морските” персонажи обаче са обезличени, обречени от своя професионален ритъм – Доктора, Помощника, че даже и Селективност; момчетата на борда са все “силни, яки и смели”, т. е. естетическото разбиране за мъжество е абсолютно спазено.

На сушата в живота на Командира присъстват пък само жени -  починалата съпруга Мария,  любовницата Зоя, дъщерите Захария и Десислава.

Как обаче да си обясним романтичната насоченост, “натрапва-

ща” ни се още в първите редове на романа: “Ако са ти отнели изгрева и залеза; ако някой е слял твоите дни в един-едничък ден...”. Съсредоточвайки вниманието си върху еднородните части “изгрева и залеза”, неминумо ще си зададем и въпроса “Кой или какво може да те лиши от тези две неща /или усещания/?!”. Много скоро сами ще стигнем до отговора, защото той е закодиран в творбата, защото се крие между редовете и очаква да бъде разшифрован. Не други, а ние – самите, можем да се лишим от тях и не за друго, а защото подсъзнателно сме го поискали, защото в един момент ще ни е все едно по какви дъна ще бродим  - “тропически или полярни”.

          Началото на “Циклопът” /Пролог първи/ е издържано в “аз” – повествование – “Не бях срещал непозната подводница в упор...”, което създава впечатление за мемоаристична нагласа на романовото развитие. Впоследствие обаче то често, почти хаотично, се сменя с “ти” или “той” – повествователна ориентираност, което говори за една липса на строга придържаност към определен тип разгръщане на творческато внушение.

          Началото е още мястото, където читателят се сблъсква със странното “смесване на сетивните възприятия”, в едно с това, структурата на присъстващите изреченски единици е доста идентична, а глаголното сказуемо е  издържано в морфологичните параметри на минало неопределено време: “Аз съм чувал диханието им, хващал съм ги в екрана, усещал съм техен звуков лъч”.

          Но не само сетивата са разменили своите роли, “объркани” са и пространствата, чиято дезориентираност ще ни съпътства из целия роман: “Сред тия водни простори, из толкова водни етажи”.

          “Объркано” е и времето, но за него ще стане дума по-нататък.

          На свой ред, срещата между две подводници /добили почти в-човечен характер/ също ще протече “еднородно” -“като ритуал, като поздрав между самотници”. Ще се хвана за последната дума, защото тя е онзи ключ, с който се отключва “тайната” на целия роман – Самотата. Така че, ако 70-те години /времето на излизане на “Циклопът”/ ни се стори доста далечно, за да наречем книгата съвременна, то спокойно можем да отбележим, че към днешна дата проблемът за самотата добива още по-голяма сила, пренесен в глобализиращото и самоанализиращо се “аз” от “останалите”.

При Генчо Стоев самотата се съизмерва  със  словото  “гибел”,

но то звучи чрез еднородните “мирно и романтично, както мирно и романтично звучат всички слова за паденето на Троя”. Ето я и връзката със заглавието. Явно древногръцкият митологичен архетип буди съзнателни опозиции между героите от Омировите “Илиада” и “Одисея” с тези на “нашето време”, между овековечените древни во̀йни и съвременния, поставен в условията  да  усеща и разбира, Командир. Особеното тук е, че двете еднородни съставки “мирно и романтично”, на контекстово равнище, размиват своя семантичен заряд, превръщайки се в почти устойчиво словосъчетание с новото значение за “покой”.

По-късно спокойствието ще се пренесе / но сега чрез сетивата/ в “другия” дом – този на сушата, а тук: “Проверката установява: възприятията са реални – наистина тихо, наистина чисто”. Но самотата ще продължи да битува и да се нарича с истинското си име, без да се крие под някакви завоалирани евфемизми: “Там няма ни самота, ни присмех”, а светлината в тунела ще се събере в “Един мигащ лъч, червен или син...”.

          В цялата накъсаност на текста авторът структурира изказа в наслагващи се едни в други словосъчетания, които, от своя страна, образуват често еднородни редове. Повечето пъти те не присъстват с уточняващата или изчерпателната си функция, а се преекспонират в интензивен опит да се улучи вярното, да се уцели най-точното понятие, изразител на ставащото или описваното.

          Със засилен екзистенциален оттенък се характеризират фрагментите от Пролог първи. Присъствието на еднородните компоненти е поверено на определенията. Композиционната зареденост се натрапва още и от повелителното наклонение на сказуемната група във фрагмент 4: “Черна си, мъничка, хубава, не се повдигай нощем на лакти, защото още нямаш дебели завеси, а отвън, от неоните по отсрещните покриви, плискат червени и сини светлини. За мене всеки цвят е код, заповед. Не карай червени и сини звънци, червени и сини кодове да екват в сънния ми череп... Ако е нужно бдение, само аз ще бдя, това е моя работа, мой занаят. Ако мениш светлините си, ще станеш морска като мен. Ще изчезне брегът”.

          Нарастващият психологизъм получава “отдушник” в синтактичната накъсаност, в оформянето на еднородните части в отделни логически синтагми, както и в наличието на присъ-единителни конструкции във фрагмент 5: “Справедливостта за него е вяра и живот; кауза. В несправедливи нрави и времена той се загубва... Днешният добър човек си купува кола; той вози в нея жената, децата; и понесени заедно, всички чувстват, че изпреварват с нещо и покойните предци, и живите братовчеди. И съседите!”. Всъщност целият еднороден блок често се явява в присъединително състояние, което вече  създава усещането за  свръхнапрегнатост на изказа, в който едно върху друго се напластяват чувства, вълнения, поощрени отново от имплицитния монологизъм на автороското общуване и явния метафоричен пласт на сравнението:“Голът е твой само ако си на терена; пък ти му се радваш от пейките и не знаеш, че си винаги в тъч. И веселието е кауза, и опиянението за някой; и любовта; и сластолюбието; и пълната им липса дори”.

          Още в началото “Циклопът” поставя и наболелите глобални въпроси, втъкани в общия пъстроцветен килим от преливащи емоционални и социални проблеми и от търсенето на верните пътища. Ще ми се да отбележа, че в тези примери еднородните части са неизменно присъстващи, като, в конструктивен план, поддържат една интересна ритмизираност на изреченската и текстова организираност, а съпоставителният им характер се превръща в сблъсък  на епохите, открит чрез литературната диалогичност на времето: Снощи непризнати автори твърдяха, че няма кой да ги разбере, а тая сутрин знаят, че няма разлика между бездарни и гении; загиват и едните, и другите; ще загине впрочем и планетата от термоядрена война, от космическа катастрофа, в краен случай  – от износване на слънчевата система. По-лесно ше запокитиш на нейде вселената, отколкото перото си.

          До такъв резултат може да се стигне и по други пътища – много по-хуманни, много по-оптимистични... И в онова кръстовище на междупланетарните култури кой ще си спомни за Омир и Шекспир?”.

          Еднородните редове са “най-силни” в пределите на спомена, почти избледнели като черно-бяла снимка, но все още разпознаващи се, те смущават, нахлуват едновременно в съзнанието на героя- разказвач – раздвоен, разтроен... между всичко онова, което е било, което е сега и което ще бъде: “...може би няма по-добър подарък от риска да посетим оня бар, тоя курорт, оная страна, тоя живот; да не пропуснем да бъдем там...”. За дома на сушата, изобщо за повечето неща извън морето, Командирът говори с ироничността на определителното местоимение “оня”. Разговорният му характер имитира интуитивност на израза, но в художествената структура на Генчо-Стоевата творба сигнализира и отчетлива оценъчна нотка на пренебрежение –  “... ще зашляпат боси из дома, из оня дом, с който може би ще се разделят”. Домът на сушата е алюзия на “оня” другия – подводния. За да придобие почти морски вид, е обрисуван детайлно, естетически във фрагмент 10 на Част първа, като описанието отново е поверено на еднородните елементи: “От мозайка беше направен брегът; бяла каменна луга бе споила в едно произволните форми и съчетания на цветния мрамор; синкавосиви плочици; керемидени, землистожълти... Нявга тук имаше мозайка – сива, стандартна”.

Цветовата  гама  в  “Циклопът”  е  толкова  разнообразна, че  в

крайна сметка се получава една импресионистична картина,  в  която всеки цвят си има свое предназначение и символика: “Цветовете отдавна вече не са само шарки на природата. За човека те са символи, кодове; бялото значи едно, а синьото друго. Не могат да се размесват как да е. И знамената са направени от цветове, какво би станало с тях? А с поезията? А с платната на старите майстори?” /фрагмент 22, Част втора/.

Не само домът на сушата има своята цветна обрисовка. В опита  да се “дезинфекцира” Световният океан с калиев перманга-нат, светът около подводницата придобива “теменужни” измерения, а еднородните части детйлизират елементите от тези измерения: “Та  заповядах: “Пълен напред!” Додето набирахме скорост, погледнах за последен път към теменужните ледени брегове и отвъд – в теменужните снежни далечини. Всъщност беше станало много хубаво всичко тук. Беше ми тъжно дори, че го изоставяме... И тогава още по-теменужни, още по-носталгични станаха тия простори с носталгични ледени теменуги, с носталгично теменужени призрачни мечки”.

Преди това обаче, морето има други цветови нюанси, поверени този път на комбинирането на еднородни елементи в един експресивен тематичен блок от фрагмент 3 на Пролог втори, който, в архитектоничен аспект, разчита на почти анафоричната съизме-  римост на изреченските структури. Тази организираност в един “външен” /в плана на изразяване/ момент, провокира  противо- поставителната дълбинна насоченост в опозицията “горе-долу”:      

        “Тогава много мои момчета ще рипнат от бездните към светлото небе и сетне ще си почиват кротко, без плуване, без махове, върху мазното петно сред морето, сред неговите портокалови, сини, червени и зелени отблясъци.

И пак тогава други мои момчета от другата половина на кораба, от четвъртината, от осмината може би, ще се плъзнат асансьорно при етажите на морето; към зимника, към ямата на морето; ще паднат сред тишина и мрак; без тревожните звънци, без аварийните лампи; ще паднат вкопчени в тръби, в кабели; и ще чакат при това падане да оживеят машините...”.

Цветно е не само на сушата и около подводницата, пъстрее отвътре и корабът-циклоп, цветни са неговите кабели, а описанието на вътрешността /разбира се, отново дадена на еднородните компоненти/  стимулира съзнанието на реципиента с една “подреденост” или, по-скоро, степенуваност на елементите от оборудването. Включените тук еднородни съставки, изпълняващи синтактичната роля на подлози, са свързани  с повторителния съюз “и”, като в същото време еднородните обстоятелствени пояснения, еднородните определения и допълнения са поверени на   безсъюзната паузова връзка и рематично-уточняващата функция на обособяването, т. е . така, на пръв поглед, неутрално стилистичните еднородни части “превземат” оценъчната зареденост на израза. В този момент, от фрагмент 2 на Част трета, еднородният комплекс вече плува в едно по-наситено на събития и описания море, ръководен от третоличното повествователно измерение: “Всичко работеше пред сънните му сетива: и перископът, и шумо-пеленгаторът, и екипът за контрол  на баластовите цистерни, и радиокабината, и нишата на радара, и тая на антирадара. А десетките циферблати по стените докладваха на своя безмълвен език сведения за времето, за скоростта, за температурите – горе, вътре и долу към дъното, за налягането в  цистерните – носовите, централните и ония, отиващи към кърмата, а също тъй и за кислорода по отсеците. По белия безир, скрил стоманата на тавана, се обтягяха нервно разноцветните кабели – портокалови, червени, винени, тревнозелени, маслинени, небесни, ултрамарин, теменужни”.   

Ако съдим по началото на фрагмент 7 от Пролог първи, романът “Циклопът” прилича по-скоро на добре измислена, фантастична даже, история или, както сам авторът посочва, като приказка: “Да ти разкажа ли приказката за онова момче, израсло  на странно място и в странно време? Мястото бе по железния път между Европа и Азия”.

Фиксирането на тази глобална граничност от еднородните елементи /“между Европа и Азия”/ представлява една мъглява, абстрактна ситуираност на местоположението. Абстрактно се оказва и времето, подвластно на влаковото разписание и придобило някаква, особена, математическа зависимост от две пределни точки  - на Изтока и Запада: “Гарата имаше часовник, под прозорецът им, до камбанката – и все пак тука времето се делеше на тридесет и четири часа. Толкова влака го цепеха от Виена за Истанбул, от Истанбул за Виена, разредени от местните товарни и пътнически композиции”.

Пространствената отнесеност в романа наистина е “странна”. Необичайна е нейната преливност, цветова гама и условност. Пространството сякаш не застива в единични описания, а се движи така, както се движат  пътническите влакове и “Ориент-експресът”, а разказвачът ги наблюдава, вторачен в техните пътници. Всъщност този ретроспективен поврат, това връщане към далечните детски спомени в почти самото романово начало, разкрива не друго, а желанието да се потърси изначалната точка, да се открие времето на зародилата се енергия за промяна. Тук се крие и идеята за значимостта на “малкия човек”, за неговия принос в “жалкото”,  непознато никому съществуване: “И наводнението е там. Там е и катастрофата на “Ориент-експреса”. Голямата, привлекателна катастрофа, която баща ме ще избегне. Жалко. Кое е жалкото? – Ами това, че вестниците не пишат за такива неща и че момчето никога няма да прочете в тях името на баща си” /Пролог първи/.

В една такава микротекстова оформеност поддържането на смисловата, дълбинна свързаност е поверено, първо - на две “огледални”, едно спрямо друго, двусъставни прости изречения, структурирани около контекстовия заряд на обстоятелственото местоимение “там”. Второ - в последвалото ги изречение се намират еднородните “голямата” и “привлекателна” като съгласувани опре-деления на “катастрофа”. Така еднородните части не само представляват част от тематичното ядро на новото изречение, но и чрез него се превръщат в конституиращи уточнители на повест-вователния отрязък.

          Пространственото моделиране продължава: “На изток небето ще бледнее в ранно предутро, но тук, на тая гара, в тая квартира, очакваната полунощ ще настъпи в тия мигове”. Вярно е, че идеята за дом е заложена още тук – той е “префасониран” в понятието “квартира”, от което се чувства дъхът на чуждото, неуютното и не своето. Но светът е заключен, пътищата са между две опорни зони и въпреки че се говори за движение, то е по-скоро лутаница из неизвестното, в очакване на Апокалипсиса. Това усещане се изявява на повърхността чрез еднородните елементи при следните откъси от фрагмент 25 на Част втора:

“Или пък по тоя дълъг път  из мирни и немирни простори, между мирни и немирни брегове те щяха да се хлъзнат нейде от ръба на мирното плаване и да попаднат в  отвъдните бездни на небитието...

          Ако пък краят на света се забави, съществата им ще продължат своя път в лодката на спомените: ще бъдат все далеч от делника на съседите; ще си остареят между Хонолулу и Хонконг, около Фиджи и Тонга...

          Бяха млади, времето бе пред тях и все някой щеше да плува сред светлини и музика ако не по тия меридиани, то поне до Ба-туми, до Неапол, до Марсилия. “Моля!” – рече им негласно той, ка-то че вдигна семафор за тия бъдещи пътешествия.”

Връщайки се малко назад, споменът от  детството  “избледня-

ва” и във фрагмент 8 от Пролог първи разказвачът поглежда към настоящето /разбирано твърде относително/:“Зоя, аз пак се пото-пих. Пак се понесох из различните пространства”. Пулсиращият ритъм на съвремието в този момент вече навлиза в дебрите на науката. Терминологичната картина е изпъстрена с образите на “семафора табу”, на “хубавата, чиста наука – хидроакустиката”.

          Малко неестествено тук се намесва и образът на любимата, на онази, която е заместила самоубилата се жена в живота на Командира. Обръщението обаче се трансформира в умалителното “Зоичка”, сякаш в тази привързаност се наслагват детското, търсенето на съпричастност, разбиране, тишина, спокойствие...: “Казвал ли съм ти, Зоичка, че ми се ще да напиша такава книга: “Спомени от дъното”? Тогава под спокойните страници, под спокойната светлина на лампионите, в спокойните домове ще пулсира компресиран, сгъстен живот”.

          Всъщност краят на фрагмент 8 от Пролог първи дава една предварителна информация за “бъдещото” направление на романо-вото развитие, като същевременно се излагат и явни опасения от това дали написаното ще бъде разбрано. По много интересен, заобиколен начин читателят се подготвя, предразполага към “нестандартността” на романовата структурно-композиционна оформеност, а наред с това се получава и сгъстяване между функциите на разказвача-герой и разказвача-автор: “Да, имам вече нещо нахвърлено. То не е онова, което ми трябва – излиза твърде уставно, като параграфи се подредиха частите и ме е страх, че така ще бъдат без тяга за хората, необичливи.

          Но разполагам и с други, съвсем странни истории: например как се отървахме от подслушване в Саргасово море и как белите полярни мечки станаха теменужни”.

          В дадения случай не става дума за широко разпространения литературен похват  “разказ в разказа”, а за едно свръхнатоварване на персонажните роли, на техния полифункционален, полисеман-тичен характер и субективизъм.

          В следващия – фрагмент 9, пространството на подводния кораб е описано, вече по познатия ни начин – сгъстено, но и изпъстрено с подробности, поверено отново на щедрия запас от еднородни елементи, които са почти неизменна част от всяко пространствено или друго описание. Самата “картина” на подводницата представлява текстови отрязък, състоящ се от шест абзаца, като всеки следващ представлява доуточнение на предходния. Така всеки абзац оформя свое описание, което в  общия

макротекстови паралел дава по-изчерпателна и завършена представа за обекта:

          “Затова корабът е създаден такъв.

          Толкова много е свързан с торпилите, че сам прилича на тях. Няма прозорци – той е като всички свои събратя от всички други серии по света. Притежава само кратерни входове на гърба с люкови капаци. Оттам се вмъкват момчетата, торпилите, храната.

Обточеното вътрешно пространство е срязано на малки късове, на цилиндрични помещения...

Отсеците представляват самостоятелни бункери, скачени за удобство в една опаковка...

Като всяка подводница от серията М-430, моята също има два турбодвигателя – ляв и десен...

В носовия отсек имаме шест цеви, заредени с торпили. В кърмовия – четири. Имаме и толкова парчета за презареждане. С тях браня кораба, екипажа, брега...”.

Бързо подробното описание в сегашно време се променя и от морските дълбини Генчо Стоев ни пренася на високо – чак до Зоината мансарда. Пространството “море-суша” се видоизменя, транспозира в йерархичното “долу-горе” /фрагмент 1, Част първа/.

Първото впечатление от таванското помещение отново е в обсега на еднородните части: “Тук миришеше още на вар, на безир”.

Домът-мансарда е мястото на адаптация към живота на сушата. Преди апартамента, където живеят двете дъщери, Командирът се отбива в “любовното гнездо”. Но и тук той се чувства наблюдаван, шпиониран. Усещането за обърканост и преливност на простран-ствата обаче отново “се натрапва” от еднородните елементи, структуриращи една стройна интонационна оформеност на изказа: “Той не бе погледнал нито веднъж към тия покриви денем. Не знаеше с какво са покрити – с керемиди, с бетон, с асфалт. Бе му известно само, че там светят напътствени знаци – като гарови семафори, като морски фарове, че се явяват по разписание, че се опитват да го насочат, а тъкмо сега той бягаше от тия неща”.

          Обособяването на еднородния блок, както и последвалата го паралелна синтактична конструкция, взети заедно, в по-висока степен засилват внушението за психодраматизиране и самоанали-зиране, за калейдоскопните приливи и отливи на битие и инобитие, защото в неговия подводен живот светлините са “кодове за живот и смърт”.

          Особеност на романа “Циклопът” е липсата на пряка реч в онзи обикновен диалогичен аспект. Тя не имитира разговорност, а представлява субективно изразена прочитност по лицето, по очите... Героите не комуникират, те се съизмерват, изучават, сякаш сърдити едни на други, търсещи верния път към себе си, а и към околните. Така светлината не осветява, а дразни, говори: “Тая светлина идва от оня елегантен надпис, извъртян с почти ръкописна калиграфия, с букви и нежни, и закачливи и недостатъчни, за да бъде тяхната компания пълна. “ Ам и Ева” /фрагмент 2 от Част първа/. Разбира се, надписът не е случаен и в липсващата буква “д” от Адам се заключва нещо ново, нещо непознато. Мъжът – Командирът  от мор-

ското дъно – е погълнат от “смуглото лице” на своята любима. На сушата той сякаш изчерпва своята зарядност, променят се ролите, както са се променили и светлините. Светлината отново ще се върне, но с по-голяма сила във фрагмент 21 на Част втора. Този път ще превземе текстовото поле, ще повери своето почти хиперболично битуване в художественото пространство на еднородните елементи и конститутивността на синонимията и перифразата:

          “Най-сетне, горе трясна, небето изпрати леден гръм  към дъното. Отдолу грундът се вдигна като дим от огромно пожарище, но бързо стихна, стаи се затрупан от светлина и кристални късове. Мълнията се повтори – още по-хубава от предишната. Натрошено сияние падна върху нас, пред нас и запълни тоя отхлупен каньон. Беше невероятна тая светлина, стреловидна, начупена, сочеща пътя ни, все по-широка, все по-надеждна, както широко и надеждно се беше разцепило горе твърдото ниско небе...

          Гъста бе светлината, твърда бе, предметна и липсваше само плясъкът на нейното гмуркане...”.

          Наистина фрагменнтарността на “Циклопът” налага едно задълбочено художествено четене, “четене между думите, между паузите”. Сава Василев в студията си, посветена на романа и оза-главена “Пещерата на Циклопите”, посочва, че : “Може да изглежда невероятно, но най-важното в романа “Циклопът” – по-важно от чудесата на техниката – е езикът. Но не само като говорене, а и като предмет на самото говорене” /Василев, 2001, с. 157/.

          Така че, в този ред, не трябва да ни изненадва нестандартната структурно-композиционна оформеност на Генчо-Стоевото произве-дение. Редуването на дълги, сложни по състав изречения, с други - по-малки и понякога с присъединителен характер, създава особена ритмизираност, подвластна на емоционално-наситената творческа целеустременост. Затова не е учудващо, че пространствената издържаност на романовото повествование комуникира с размития свят между будуване и сън: “Тя остава под тях, в пластовете на родната нощ, в преспите на дълбокия човешки сън, трупан от дълги поколения”, а почти оксиморонно звучат думите: “...дето бях намерил топлота сред моята зима”.

          Езиковото моделиране на еднородните части за простран-ствена ориентация, поставя персонажното лице в обкръжение, в което то губи своята човешка значимост, а на преден план изпъкват заобикалящите го очертания: “Сега я виждах разнищена за втори път – там, долу на тротоара; под високите здания, след автобуса; сред опустялата спирка; повлечена от неизвестен конвейр, в неизвестна посока” /фрагмент 7, Част първа/. В същото време, романът поставя редица злободневни проблеми, свързани с екзистенциалното, с “истинското” битуване на човека в универ-салните позиции на време и пространство. Заключен в сферата на ограничаващото, той интуитивно извежда на преден план стремежа си към свободата и към разбирането, че същността на живота е самият живот. Затова Командират ще каже: Животът им не е по-красив от нашия, но те все пак живеят, а това е целесъобразно от гледище на природата, оптимистично от чисто човешко гледище – и следователно по-морално, по-естетично дори” /фрагмент 10, Част първа/. След това ще добави: “Крачех вече из хола; към вратата, към прозорците; към вратата, към прозорците; и само веднъж кривнах до скрина с поглед, извърнат навън”.

Затвореното пространство изолира, поглъща. В първото изре-чение на фрагмент 12 от Част първа се посочва – “Нашата врата е винаги заключена”; между другото, с  този съобщителен тон започ-ват почти всички фрагменти от романа. В новия пристън – дома на семейството, се задейства троичният код – Мария /починалата съпруга/, Захария и Десислава /двете дъщери/. Изведено в присъединителни изречения с въпросителен характер, а след това и в еднороден ред, персонажното присъствие на двете момичета тук е    с ярка стилистична нагнетеност, контекстуалното разбиране за продължителността на живота, за това, което всеки оставя след себе си и което е част от самия него. Мария е в полето на спомена, но двете деца?!

          “Но ако открия тайната на болния старшина, ако чрез него се върна към науката, и аз, и тя ще се озовем отново в ново, безкрайно плаване. А захария? А Десислава?

          ...Какво ли не става по света, а тук живеят две млади, хубави момичета – без майка, почти без баща”.

          Бързо обаче собствените имена губят своя индивидуализиращ характер и пак изпъкват прозвищата и перифразираността: “А в това време между Помощника и моята голяма дъщеря продължаваше да блика топъл близък смях”.

          Командирът – този, който управлява подводницата, не може да пренесе функциите си на сушата. Тук той не може да командва, просто наблюдава и все се раздвоява, защото двоичността е негов съпътстващ образ. Две са подводниците в морето /по-късно се появява и трета/, две са местата на сушата, в които той търси упование – мансардата и апартаментът, две са жените, две са и дъщерите, две са дори и тортите за рожденния ден  на Десислава: “Вечерта имахме две торти в хола – толкова ясно се бяхме разбрали с моята голяма дъщеря – и ние двамата с нея до тях”.

Ето защо  е  невъзможно  сетивата  да  възприемат еднозначно,

те ще променят, ще объркат отново своето предназначение. Подчинени на това, изреченията в “Циклопът” придобиват странен, абстрактно видоизменен нюанс, а синестезията пак се превръща в неотменна единица за сложното субективно структуриране на види-мото: “Помня, че така безпричинно, розово се беше смяла нявга Мария” /Част първа, фрагмент 12/.

          Колебанието обаче се оспорва, преиначава се неговата нега-тивна природа, а това не може да мине без символа на раздвоението  – Хамлет от едноименната Шекспирова трагедия. Образът е конекторна точка в романовото преливане към Част втора и също влиза в отношение с литературното комуникиране между епохите в Генчо-Стоевата творба: “И всичко е наред, и ти пак си Хамлет, защото Хамлет е подводничар, като тебе, как ли няма да се скрие той от перископите на придворните, в какви ли пластове няма да се гмурне, за да ги наблюдава оттам, и как винаги ще е нос към техните хълбоци; как погрешно някои възприемат Хамлет като образ на колебанието; как всъщност той само събира доказателства, че брегът на човешкото е поразен от враг; и как сетне, след своето втурване, той дарява с възмездие всичко античовешко, което му е достатъчно” /фрагмент 1/. 

          Езикът на романа определено следва “извивките” на чувствата и настроенията, не той спомага за тяхното разкриване, а те го ръководят, определят неговия ритъм и структура. В моментите на самота например ясно се наблюдава едно ново фиксиране или пренареждане на текстовата архитектоника. Нагнетеността се внушава още по-добре от струпването на изреченски конструкции с присъединителен характер, с единна инверсирана словоредност, и от вътрешно оформилата се интонационна гама на еднородните компоненти. Всъщност езиковият ритъм издава  системно изреждане или градиране на текстовите елементи от едно сякаш съзнателно бълнуване: “И останах сам. И тежко ми беше така, и полегнах – без обличане, без събличане върху маслинения диван. Не чаках вече никого.  Попитах  Мария; и  Захария  също; и  Десислава,

загубена нейде в тъмната празнична нощ...”.

Вече бе отбелязано, че лицата в романа се изобразяват на фоново пространствено лъчение, чиято сила сега облъчва и образа на по-малката дъщеря във фаталния 13-ти фрагмент от Част първа: “Но осъзнах, че вече се съмва, че е студено, че мракът зад стъклата е избледнял. Там въру него се бе откроило едно притаено, призрачно тяло, чакано цяла нощ. Беше дъщеричката, малката”.

Сякаш с най-изявена стилистична значимост от еднородния ред изпъква съгласуваното определение “призрачно”, което, заедно с умалителното  “дъщеричката” от следващото изречение, внушава една иронично-трагична безпомощност на бащата, загубил времето на порастване на своите деца.

Подобна стилистична конвергенция /съжителстване на различни езикови знаци в част, носеща особеностите на цялото/ се наблюдава и в следния откъс от романа “Циклопът”, където пунктуационната оформеност се опитва да се нагоди към още по-засиленото усещане за безпомощност: “Тресеше се малката от ридание, от непристорено ридание; молеше да разбера, че е права; цялата се тресеше – от глава до пети – върху червения под; и слабият ханш се тресеше върху червеното; и плисираната черна поличка се тресеше върху червеното; плисетата се раздиплиха, разпукваха, а между две от тях светнаха лепкава белота. Познах ги аз, бащата, капките; страшни бяха те; и предателски баха; и вражески; и главното - бяха за убиване...”/ Част първа, фрагмент 13/. Анафоричността на предикативните определения и свое-образният синтактичен паралелизъм, който се оформя, композират една “задъханост” на изказа, динамичност, коята се стреми в мига да побере все повече усещания и която в един момент проговаря на чуждоземен език: “ В името на кръвта на твоя син, господи... Авехо, авехо, авехо... Бовалари бохева ратта...”.

          Този език ще се появи и по-късно във фрагмент 21 от част трета, където едно момче с “малко джебно евангелие” “Произна-сяше може би “Бовалари бохева ратта; бовалари бохева ратта”. Беше петдесетникът на подводния кораб...”.

          А мигът е важен за Командира, сам той си го признава във фрагмент 16 на Част първа, където еднородните елементи до-изясняват същината на частицата време: “Важни са тия мигове; с леки човешки докосвания, с пресекнал дъх, с ласки и думи дори многотонното тяло става послушно...”.

          Но и времето преминава през страниците на романа в твърде неясни параметри. Неговите граници са дотолкова абстрактни, че дори будят едно недоумение в първосигналното възприемане на произведението. Например в Част първа /фрагмент 9/ при разговор между Командира и Захария дъщерята пита : “ – Е, татко? Леко ли мина този век?”. Малко по-нататък, във фрагмент 16 на същата част, векът ще се слее с деня, а темпоралният отрязък ще се установи в еднороден комплекс: “Нищо не му бях нареждал, пък и всеки офицер знае, че за път вземаме само онова, с което ще прекараме и два-три дни, и два-три века”.

В  архитектонично,  а  и  в  смислово,  отношение  е  интересен

случай в “Циклопът” с темпорална насоченост, при който присъстват няколко различни еднородни блока в отделни изречения,

организирани, на свой ред,  посредством  анафоричното  участие   на

значещия “преходност” подчинителен съюз за време “когато”. От така създалия се в текста “фигурен паралелизъм” се носи  усещането за строфична ритмизираност, за едно интересно наслагване на хипотетични варианти, които в един момент могат да съществуват и едновременно: “Когато се гмурнеш след спокойно надводно плуване, както си плуват обикновените морски хора; когато се е появило нещо неясно и ти вече потъваш с притегнати гръбни люкове, сред звън и червена светлина, когато младшите офицери бдят за равномерното пълнене на цистерните с баластова вода, та предницата например да не натежи за сметка на другите части; и да не се забием безвъзвратно с нос към дъното; когато се вършат хиляди работи; когато антирадарът чака зловещата, безмълвна, безцветна милувка на нечия ръка; когато старшината при шумопеленгаторът търси по всички водни простори вибрации; когато екранът чака очертанията на чуждия кораб; и оборотите на витлото; и намеренията на оня; когато направлявам всичко това, аз не пропущам да кажа: “Начална позиция осем метра перископна дълбочина” /Пролог втори, фрагмент 4/.

          В друг пример сюжетното време и пространство си кореспондират, а еднородните части дават една извънлингвистично обусловена определяемост на “другия” свят чрез лексемите “отвъдните” и “небесните”: “И дълго плувахме, без да разберем по земните окови ли продължаваме своя път, или сме се преселили вече в отвъдните, небесните”/фрагмент 3, Част втора/.

Така постепенно образът на смъртта започва да се натрапва из редовете на романа, а еднородните части и тук присъстват осезателно в едно подробно описание на картина след корабокру-шение. Странното в този случай е семантичната несъвместимост между някои от еднородните елементи, т. е. ако са извадят от общата контекстуалност на романа, битуването им в един еднороден ред би било невъзможно, абсурдно. Но в текста, в един изотопен синонимен ред, те са обединени от идеята за изчерпаност и експресивност, а и за естетизираност на смъртта: “Носеха се и предмети; дървени късове, покрити с кожа и разцъфнала вата в единия край, голи на другия; нататък, солидни бели панели от изолация; и натрошени, и цели, двуметрови; като скъпи надгробни плочи; плувнало мраморно гробище; плувнали саркофази; от лек плуващ мрамор, от пенопласт. Една широка коркова огърлица крепеше горе своята още неизплувала гумена лодка; лодката бе само разстлана, ненадута, неясна; тя трептеше медузно  с  рехави,

размити портокалови гънки, на педя от повърхността...

Излез да видиш колко стилно изглежда твоето дело, как нищо не липсва, за да бъде естетизирана смъртта...” /фрагмент 18, Част трета/.

Всъщност в “Циклопът” “обърканото”, неясното сюжетно време често се сигнализира с еднородни части, свързани със съюзна връзка “или”. Вариативността, като стилистично значение на съюза, засилва  в по-висока степен усещането за размитите хронологични граници, поставени в опозицята “светло-тъмно”:

“Ние, торпилите сме по-съвършени от хората...

          Ден ли е вън или нощ, не виждат дори хората, макар че имат очи. За нас това няма значение, ала не сме безразлични към продължителността на всяко плуване” /Част втора, фрагмент 12/.

          Не астрономическото време има значение, а другото – онова на подводницата, където денонощието може да се разграфява на повече от двайсет и четири часа. Макар и неопределяемо, то тече с бързи темпове, ускорено и героите от морското дъно се над-преварват със своето си усещане за времеви ритъм: “Нашата младост е кратка. Пък и да останем незасегнати, догодина ще има други партиди, по-красиви и по-властни от нас”.

Изведнъж сякаш времето се преобръща и в началото на фрагмент 25 на Част втора разказвачът за миг ще си спомни малката гара, преминаващите влакове. В това ретроспективно отклонение изминалото време ще се назове с най-точните си параметри -  “десетилетия” – “...оттогава бяха минали десетилетия; човечест-вото се бе променило”, но: “Войната продължаваше да пълзи по планетата. По суша. По вода”. Светът обаче все още си е онази обречена на гибел планета, в която стремежът към съвършенството ще ни превърне в “съвършена ръжда”. Престоят в дълбините на морето, в херметизираната капсула на подводницата ще преиначи погледа към живота “над ръба”, където времето не се планира, не се разграфява, а ускорява. А до подвоничарите достига звукът на битето. В този момент синтактичният рейд на повествованието се нагнетява с призивното повторение “станете”, “на пръсти”: “...Станете, станете, станете; на пръсти, на пръсти, на пръсти; посегнете нагоре, нагоре, нагоре; та да достигнете този бляскав звук. Той е в другото петолиние, в другата гама на битието – най-високата, граничната” /фрагмент 19/.

          Системното присъствие на еднородни части в композирането на романа “Циклопът” се съотнася с точността на фиксиране местоположението на героя в подводния кораб. В тази “пресилена” обстоятелственост се съдържа някаква особена изчерпателност на вещите, уредите, които сякаш в един момент напълно ще изземат човешките функции, ще го обрекат на бездънно потъване в дебрите на собствените му, уж хуманни, постъпки: “Зад крана, над хобота, върху кулата, вече стоеше мирно вахтеният лейтенант”. “Бях сам

сред командния отсек – при перископа, при радара, при екрана на морските шумове” /фрагмент 16, Част първа/.

          Люковете на подводницата са връзката с “другия” свят – този на брега: “Но люковете тук бяха от непроницаема стомана по гърба на кораба, здраво завинтени. Всяко друго отвърстие водеше към небитието”.

          Но люковете са и тези, които поглъщат младшите офицери, които ги изолират, предпазват при снижаването на кораба. В този ред на мисли, интересни са и еднородните елементи във фрагмент 5 от Част трета, където тяхното предназначение е да разграфят до секунда времето на потапяне. Откъсът от романа е издържан в “неутралното” третолично повествование, но това не променя очевидския характер на изказа и не пречи да се усети силата от неизвестното, чуждото, вражеското при дебненето между подводниците-циклопи: “А в двайсет и първата секунда или в двайсет и втората той пое бинокъла; в двайсет и третата или двайсет и четвъртата погледът му мина през стадото и обръсна наведнъж цялата четина на вълничките...; в двайсет и петата, в двайсет и шестата бе останал само един косъм там...;  в двайсет и седмата, в двайсет и осмата той стъпи в люка и се понесе по гладките плазове...; в двайсет и деветата, в трийсетата краят на вертикалния строй – вахтеният – също хлътна в кратера...”.

          Пространството и времето продължават да се сливат в едно: “Сетне, излязъл от залива, щеше да се втурне напред по черната тушова линия, по канала от туш... Канал, дълъг десет дни, двадесет нощи, тридесет тушови денонощия”. Тогава защо да ни учудва факта, че “Полюсът беше дошъл при екватора”?!

          Метафоричната сигнализираност светва червено за пътуването из пространството. Движат се влаковете, хората в тях, но и континентите – а така се очертават и новите граници и простран-ствени измерения, в движение, във времето: “Лошото е, че макар и тайно от нас пътуват и човешките континенти – сантиметър по сантиметър, година след година, - те менят своето положение, своите противостояния и още не знаем защо става така”. А отправните точки загубват своята ориентировъчност в еднородния ред: “... зърната му продължаваха да се стелят, да се разтилат в безкрайната пустиня, без оазиси, без ориентири...”.

В  такъв  момент  отново  настъпва  обърканост: “Командирът

не знаеше какви риби плуват – нито в долните пластове, нито в горните”. Остава си тъгата по младостта, от дъното на изпарения океан се вадят “скелети на словата” и човекът бавно, но сигурно ще потъне в забрава.

В “Циклопът” и до края не става ясно къде е  по-тягостно,  по-

мрачно, по-безметежно – на сушата или в морето, но в един момент двете измерения вече не съществуват – те са слели, а човекът се е изгубил между тях.

          Употребата на еднородните части, в един композиционно-стилистичен аспект, доуплътнява идеята за пространството като преграда, като бариера, като непробиваема, но и невиждана сякаш с просто око, стена: “... но червеното огънче на цигарата проникваше през стотици мили, през мрачните, влажни, солени простран-ства”, а в края на Част трета триизмерната същност на пространството заявява своя завършен вид. То не е пространство, а “пространства” – множество, объркани, но все още цели: “Командирът не отговори. Облегна се на парапета и изброди с поглед пространствата на небето, пространствата на водата, пространствата на скритите брегове...

          “Не ги ли признаваш?”, питаше някой до него.

- Признавам ги – рече Командирът. – И логиката на призванието, и логиката на тия пространства – наранени, но все още цели” /Част трета, фрагмент 23/.

Романът “Циклопът” завършва почти оптимистично. Послед-ните му редове недвусмислено откриват един нов хоризонт за фиксиране. Всъщност и затова творбата завършва с Пролог /четвърти/, защото това е само началото към дългото пътуване с подвоницата из дълбините на човешкото съзнание:

“Може да имам сто лични вини, сто лични поражения, но непростимото и непоправимото ще дойдат, ако изпусна някой от лостовете, направлявящи  жаждата за живот...

А понеже, така или инак, под мене се стелят още дълги подводни векове, аз пак мога да свърна някой ден към дупката на полюса”.

 

                    

 

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

 

          Настоящата работа имаше за цел да открои мястото и ролята на еднородните части в художественото изграждане на романа “Циклопът” от Генчо Стоев. Установено беше, че те присъстват с пълната си гама синтактични разновидности – подлози, допълнения, определения и обтоятелствени пояснения.

          Специално място беше отредено на отделните варианти за свързване между елементите в еднородния ред, както и на изключителното многообразие от съюзни и предложни връзки.

          Разгледани бяха функциите на еднородните части като “усложняващи” елементи в простото изречение, където слово-редните и интонационните им особености имат пряко отношение към актуалното членение, с темо-ремната проектираност на изреченската структура.

          Ог друга страна, важно е отново да се отбележи, че този вид езикови единици проявяват своите семантико-комуникативни и стилистични способности в цялостното, глобално възприемане на художествения текст, на неговите цели, идеи, внушения. И в синтагматичен, и в парадигматичен аспект еднородните елементи са неделима част от “конструирането” на “Циклопът”. Те имат пряко отношение към фрагментарното композиране на романа, към неговата “накъсана” сюжетна проектираност. Метафоричната им отнесеност задълбочава философско-психологическата наситеност и емоционална обагреност, а в контекстовия белетристичен изказ еднородните части – сравнения, синоними, перифрази и т. н., еволюират, добиват все нови и по-дълбоки семантични препратки, което пък им придава роля на универсален градивен елемент на повърхнинно и дълбинно текстово равнище.

          Влизайки в “комуникативни” отношения едни с други, различните видове еднородни  компоненти обособяват из страни-ците на “Циклопът” единни, в идейната си насоченост, тематични блокове. Така еднородните - подлози, допълнения и други, се превръщат и в конститутивни единици за оформянето на отделни функционални части в макротекстовото поле на художественото произведение – в темпорален, в пространствен и в персонажен план.

          И накрая – еднородните елементи са обективен изразител на една субективна, модална, отражателна концепция на автора за света, който ни заобикаля, за приливите и отливите, за възходите и паденията в абстрактното или реалното човешко измерение!

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

 

 

Андрейчин, 1978: Л. Андрейчин,  Основна българска граматика. С.,       

                   1978;

Бояджиев, 1997: Ж. Бояджиев,  Увод  в  езикознанието.   Пловдив,

                   1997;          

Брезински, 1994: С. Брезински,  Синтаксис и стилистика. С., 1994;

Василев, 2001: С. Василев, Преди и след потопа на мълчанието (пет               

студии върху българската литература). В. Търново, 2001;

Велева, 1998: М. Велева, Стил и стилистична интерпретация. -  ЕЛ,

                   кн. 5-6, 1998;

Генадиева, 1998: З. Генадиева-Мутафчиева,  Ст. Георгиев   и  др.,

                   Граматика на съвременния български книжовен език. - 

                   т.3. Синтаксис, част първа, 1998;

Георгиева, 1974: Ел. Георгиева, Словоред на простото изречение в

                   българския книжовен език. С., 1974;

Георгиева, 1987: Ел. Георгиева, Словоред  на  усложненото просто

                   изречение. С., 1987;

Димитрова, 1989: Ст. Димитрова, Лингвистичната  относителност.

                   С., 1989;

Димчев, 1966: К. Димчев, За синтактико-стилистичния анализ на

 художественения текст. – БЕЛ, кн. 3, 1966;

Добрев, 1988: Д. Добрев, Е. Добрева, Теорията за знака в лингвисти-

                   чната наука. С., 1988;

Добрева, 1990: Е. Добрева, И. Савова, Проблеми на изграждането на

                    текста. С., 1990;

Добрева, 2000: Е.Добрева,  И. Савова,  Текстолингвистика.  Шумен,

                   2000;

Манолова, 1999: Л. Манолова, Речник на лингвистичните  термини 

                   в българския език. С., 1999;

Недев, 1982: И. Недев,  Към   отговора  на  въпроса: Съществува  ли

                   еднородност при сказуемото. – ЕЛ, кн. 5, 1982;

Недев, 1992: И. Недев, Синтаксис на съвременния български книжо-

                   вен език. С., 1992;

Николов, 1989: Н. Николов, Увод в литературознанието. Велико

 Търново, 1989;

Ницолова, 1984: Р. Ницолова, Прагматичен аспект на изречението в

                   българския книжовен език. С., 1984;

Пенчева, 1998: М. Пенчева,  Човекът  в  езика.  Езикът  в  човека.

 С.,1998;

Попов, 1974: К. Попов, Съвременен  български  език.  Синтаксис.

 С., 1974;

Попова, 1973: В. Попова, К. Попов,  Хр. Първев,  Българските  пи-

сатели за родния език и художественото слово. С., 1973;

Растие, 2003: Ф. Растие, Изкуства и науки за текста. С., 2003;

Русинов, 2000: Р. Русинов, Практическа стилистика. Просто изрече-

                   ние. В. Търново, 2000;

Станева, 2001: Хр. Станева, Стилистика   на   българския  книжовен

                   език. В. Търново, 2001;

Тилков, 1983: Д. Тилков, С. Стоянов, К Попов,  Граматика на съвре-

                   менния български език. Т. 3. Синтаксис. С., 1983;

Хабермас, 1999: Ю. Хабермас, Философия на езика и социална  тео-

                   рия. С., 1999;

Чизмаров, 1985: Д. Чизмаров, Р. Йосифова, Помагало по стилисти-

ка на българския книжовен език. С., 1985;